Ниско над сградата преминаха три хеликоптера и страшен шум изпълни студиото. Хеликоптерите бяха военни и сигурно бяха пратени да разузнаят какво става в града. Зави и сирена. Мъжът погледна през прозореца.
Сирената виеше пронизително. Няколко патрулни и пожарни коли преминаха бясно със също такъв силен и пронизителен вой. На улицата бяха настъпили объркване и безредица и, естествено, колите със сирени бяха тук, за да се намесят. Полицаи с микрофони предаваха на населението извънредното съобщение:
„Граждани, четем ви извънредно съобщение. Важно съобщение... От страната С погрешно са изстреляни ракети..“ Молим гражданите да запазят присъствие на духа и да не нарушават обществения ред. Тези, които са близо, да се върнат по домовете си. На всички централни кръстовища има войска и полиция, които пазят реда и спокойствието. Обявено е извънредно положение и има заповед да се стреля по всеки, който с поведението си създава паника. И държавните, и частните железници се движат както обикновено, затова спокойно и без паника се изтегляйте от центъра на града.. До всички граждани! Четем ви извънредно съобщение Днес..."
В този момент в студиото се разнесе мелодията на песента „Да защитим децата“.
— Май свършиха със съобщението?
Май ние също трябва да бягаме... Още колко остава?
— Още 69 минути — отвърна заместникът, обиден, че отговорният редактор единствен него не бе пуснал да избяга и да се спасява, както намери за добре.
— Значи, още един час и 9 минути. Семейството ми е в Асагая. Няма време да ги взема и заедно да бягаме. Никога не съм си представял, че в своя живот ще преживея такова нещо. Да умрем поне спокойно. И вие направете така. Не, вие ми помогнете да изкараме колата. Ще ви взема, в една посока сме.
Но в двора на радиокомпанията не бе останала нито една кола. Всички бяха разграбени.
Остават още 63 минути
В канцеларията на Н-ското предприятие работеха много хора. Това бе грамадно помещение в една пететажна сграда близо до Тораномон. Канцеларията се намираше на третия етаж. Прозорците й гледаха на изток точно над голямото кръстовище. Беше два часът, минала бе обедната почивка и сега всички бяха погълнати от работа.
Началникът на отдела стана от стола си и се приближи до прозореца. От своето място Сачико Тогами виждаше добре изправената до прозореца фигура на своя шеф. Тя прехвърли още две-три разписки, провери резултата със сметалото и в този миг шефът възкликна тревожно.
— Ей, май има пожар. Интересна работа!
Тези, които бяха близо до прозореца, наскачаха от местата си и се наредиха до началника си. Зданието беше ново, с широки и светли прозорци.
— Наистина, какво ли става? Сигурно пак катастрофа, а?
Един заяви, че това сигурно е нещо по-сериозно от катастрофа. Като чуха това, наскачаха и онези, които до този момент седяха по местата си. Струпаха се зад гърба на шефа. Сбутаха се и на другия прозорец и на следващия до него.
Всички мълчаха озадачени, толкова озадачени от необичайното явление на улицата, че на никого дори през ума не минаваше да проговори, да запита нещо.
Сачико Тогами остави сметалото и със ситни стъпки се приближи до останалите. Приближиха се и четири-пет други колежки. Те погледнаха в пролуките между раменете на мъжете и видяха, че долу с колите става нещо странно, настанала беше ужасна бъркотия.
Хората вървяха по тротоарите. Някои стояха отстрани и гледаха това, което ставаше с потока коли. Още никой не тичаше.
Колите се блъскаха една в друга. Някои успяваха да се измъкнат от задръстването, качваха се на линията на трамвая и с невероятна скорост изчезваха...
Ставаше нещо немислимо. Хората се стичаха в гъсти потоци по тротоарите, никой не смееше да пресече. На платното колите се тълпяха, блъскаха се една в друга. Някои с пълна скорост се врязваха в тълпата и газеха онези, които имаха нещастието да се окажат пред тях. Светофарът светна зелено и тълпата на пресечката се люшна, но отново всички ужасени се отдръпнаха назад. Прегазени тела се търкаляха на асфалта, потънали в кръв, а колите продължаваха да летят.
— Какво всъщност става! — задавено рече началникът на отдела.
Ставаше нещо катастрофално. Всичко това приличаше на измама, на лоша шега. Но невероятните неща не преставаха. Тук-таме сред мирно крачещите по тротоара хора някои изведнъж изкрещяваха и се затичваха стремглаво накъдето им видят очите. Викове, вопли, стонове. Тези, които явно знаеха причината за всичко, махваха само с ръка и тичаха, обхванати от ужас.
Сачико погледна часовника си. Беше два часът и една минута. Обърна се и видя, че почти никой не беше останал на мястото си. От горния етаж по стълбите тичаха хора. Други тичаха от долу на горе, сякаш искаха непременно да се качат на покрива. Наистина ставаше нещо странно и необяснимо. И нито един полицай наоколо. Сачико се чудеше защо на никого не му минава дори през ума да позвъни на 110.