Трамвай също нямаше. Вестта за катастрофата по всяка вероятност бе успяла да обиколи целия град. Отнякъде гърмеше високоговорител:
„Приканваме всички граждани до последния момент да запазят хладнокръвие и да спазват ред и спокойствие... При неподчинение ще се стреля...“
В тези минути някои започнаха да грабят магазините. Всъщност това не беше истински грабеж, защото магазините бяха изоставени. Продавачи и собственици до един бяха изчезнали. Грабеха се неща за ядене — хляб, сладкиши. Но тук нямаше блъсканица и бой. Никой нямаше време за излишни разправии, всеки грабваше по нещо и бягаше. Млади момичета тичаха разплакани и викаха:
— Майчице, майчице!
Техните майки бяха в предградията, далеч от тях.
На Сачико й се струваше, че откакто излезе от канцеларията и се измъкна навън, е минала цяла вечност. Погледна часовника си и разбра, че са минали само три минути. Беше 14 часът и 6 минути. Оставаха още 63 минути.
До входа в метрото тя отмина много окървавени, прегазени трупове, които се търкаляха направо на земята. Повечето бяха сгазени от коли.
Народът като черен водопад се спускаше надолу към станциите на подземната железница. Над тълпата се носеше неистов рев и едва ли можеше да се допусне дори, че това бяха човешки гласове.
И сред този ад се извисиха гласове:
— Не могат ли да ги унищожат тези ракети? Какво правят силите за самоотбрана?
— Министър-председателят къде е сега? Я да се покаже!
— Просто така ли ще свърши всичко!
— Като има обявено извънредно положение, къде са военните?
На входа на метрото имаше блъсканица. Тези, които бяха успели да влязат, пречеха на онези отвън, а прииждаха все повече хора.
Сачико беше притисната някъде по средата. На входа отново се сбиха, закрещяха, по стълбите се затъркаляха тела. Някъде отзад по високоговорителя пуснаха музика. Това бе Люлчина песен от Шуберт. „Дали точно това трябваше да пуснат сега — помисли си Сачико. — Когато корабът потъва, каква ли музика пуска капитанът на своите пасажери?“
Понесена от тълпата, тя най-после стъпи на платформата. Беше ужасно тясно, просто не можеше да се помръдне. Всеки чакаше влака, застанал на пръсти. Разбира се, всеки гледаше да се промъкне по-напред и навред избухваха кавги. На линията към Шибуя се дочу тракането на влак. Тълпата се люшна напред и онези, които бяха най-отпред, се оказаха на ръба на платформата и закрещяха. Задните продължаваха да напират отчаяно. Хората безпомощно и със страшни писъци започнаха да падат на релсите. Точно тогава влакът бясно премина и изчезна като нажежена стрела. От платформата го изпратиха с възмутени и отчаяни възгласи. На релсите останаха да се търкалят само пет-шест трупа, но никой не ги забелязваше. На другата страна на платформата, където спираше влакът за Гинза, центъра на Токио, нямаше жива душа. Само на отсамната страна, където спираше влакът за Шибуя, се трупаха все повече и повече хора. Оставаше още един час. Всекиму се искаше да избяга колкото се може по-далеч от центъра, който щеше да се превърне в епицентър на взрива.
Идваше следващият влак. Тълпата отново завика, но и той отмина, без да спре. Този, който го караше, в този момент не мислеше за пътниците, а за себе си. На него също му беше скъпа всяка минута и той бързаше да пристигне на последната спирка колкото се може по-рано.
Някои от чакащите проумяха, че беше безполезно да се надяват да се качат и започнаха да се примиряват с тази мисъл. Те опитаха да си пробият път обратно към изхода, но това се оказа невъзможно. Оттам напираха нови и нови вълни и не можеше да се направи дори и крачка.
Крясъците на хората отекваха в тунелите и ставаха още по-силни, по-зловещи.
Сачико започна да чете молитва. Ако и следващият влак не спреше, тя трябваше да умре, без да е успяла да зърне лицето на майка си. Никъде по платформата не се виждаха служители от метрото. Те бяха успели да избягат с по-първите влакове. Отзад все по-силно напираха и на релсите паднаха още десетина души.
Влаковете от Гинза към Шибуя се точеха непрекъснато. Нямаше закономерност в интервалите и те минаваха един след друг по четири-пет. А после за неопределено време тунелът утихваше. Воплите на хората не бяха в състояние да ги спрат.
В обратна посока влакове въобще не вървяха. Защото веднъж пристигнали в Шибуя, те нямаше защо да се връщат обратно. Машинистите заедно с пътниците изоставяха влаковете на последната станция и бързаха да избягат колкото се може по-далеч. Затова в Шибуя изоставените вагони се бяха нанизали в безкрайна редица.