Като разбраха, че никакъв влак няма да спре, хората решиха да тръгнат по линията през тунела към Шибуя. Нищо друго не оставаше. Тунелът беше много по-пряк път от улиците на града. Освен това тук под земята те бяха по-добре защитени от взрива, отколкото горе.
Двама-трима души дадоха пример и по-голямата част от тълпата скочи с рев на релсите. Тунелът на метрото не беше съвсем тъмен, тук-там светеха лампички. Пред ужаса на грозящата ги катастрофа хората не се бояха да навлязат в зейналата дупка на тунела.
Първите не бяха изминали и стотина метра, когато нещо изтрещя. Проблесна пламък, синкавобял като ракета. Пет-шест души паднаха на земята. Замириса на опърлени коси.
— Изключете електричеството! — закрещяха отзад.
Но само служителите от метрото знаеха как да направят това, а те всички бяха изчезнали. И все пак можеше да се изключи. Но тези, които вървяха най-отпред, прескочиха труповете и продължиха. Изведнъж по съседната линия профуча влак и изчезна в тунела по посока към Шибуя, на релсите след него останаха размазани няколко трупа. Пътят беше тесен. Той ставаше още по-тесен и от това, че всички се трупаха към средата. Всеки бягаше от стените — там имаше ток.
Отново проблесна светлина и няколко тела паднаха едно върху друго като съборени оловни войничета. От тях се понесе дим, тунелът се изпълни с неприятния мирис на изгоряла плът.
Всичко това подействува на Сачико като шок. Тя тръгна обратно по релсите, изкачи се на платформата и си запробива път нагоре по стълбите. Те бяха претъпкани от хора. Тя се заизкачва мъчително и бавно, като се притискаше плътно към стената. Чантата й беше разкъсана, дрехите й останаха без копчета, полата й висеше на парцали. На бузата си имаше кръв.
Най-после успя да се измъкне навън. До смъртта оставаше около един час.
По улиците имаше войска. Тук-таме бяха спрели бронирани коли. Само това бяха промените, настъпили, докато Сачико беше в метрото.
Оръдията на бронираните коли бяха насочени в една точка някъде напред, готови за стрелба. Войниците бяха в пълна екипировка. По високоговорителите се разнасяше предупреждение:
— Молим всички да изпълняват заповедите. Нарушителите ще бъдат безпощадно разстрелвани.
Полицаите, които регулираха движението, също бяха бледи като мъртъвци. Нямаше нито една кола, която да отива към центъра на града. Всички до една се изтегляха към предградията. И всички те бяха претъпкани с хора. Имаше и камиони с имената на фирмите, на които принадлежаха, натоварени до краен предел със служещи.
А небето искреше в пролетната си синева. Слънцето се бе попреместило на запад и сенките на хора и предмети постепенно се удължаваха.
На бензиностанцията цареше още по-голям безпорядък. Около всяка колонка се биеха настървено, дърпаха маркучите, ругаеха се. Изведнъж връхлетя грамаден тежкотоварен камион, като газеше по пътя си хора и леки коли. Шофьорът беше полудял. Чу се залп и камионът избухна в пламъци. По него стреляха от една бронирана кола. „Нарушителите да се разстрелват“ — гласеше заповедта.
Сачико, объркана, се спря. Много бяха тези, които нямаха повече сили да продължат. Те разбираха, че за един час бе невъзможно да стигнат до безопасно място. Отчаянието отнемаше силите им. Те като просяци седяха, облегнати до стените на къщите. Останали им бяха сили само да плачат и сложили глави на коленете си, те ридаеха безутешно. Тук-таме се смееха високо. Лудите ставаха все повече и повече.
Пред Сачико рязко спря камион. Напред безкрайната колона от коли не помръдваше. Мъжете в камиона огледаха Сачико и докато тя успее да се опомни, те протегнаха ръце и я издърпаха в каросерията.
— Къде отиваш? — попита я един.
— Отивам в Кьодо — отговори унило тя.
Мъжът изсумтя и я блъсна към другите мъже в камиона.
Мъжете започнаха да сверяват часовниците си. Всяка секунда живот беше неимоверно скъпа. Една секунда сега се равняваше на един час.
Напред си пробиваха път само тежките камиони. Отстрани на пътя горяха преобърнати леки коли, изтласкани от камионите.
Хората подобно на плъхове бързаха да напуснат потъващия кораб.
Небето се осея със самолети. Контролът по въздухоплаването също беше загубил своя авторитет. Летяха граждански и военни самолети, като изпускаха гъсти кълба дим, някои от тях падаха направо над града.
Слънцето продължаваше да грее над покриви и улици. А някъде по това ярко спокойно небе летяха ракетите. Няколко милиона души трескаво си представяха огрените от същото това слънце искрящи туловища, които прорязваха със свистене небето и идеха към тях. И нямаше такава сила, която да може да ги спре.