— Сигурно няма да успеем — отчаяно викаха мъжете в камиона.
— Аз съм още нормален. Но Шибуя не знам.
— Не искам да умирам, не искам! — ревеше друг.
— Не искам тук да умирам. Искам да прегърна жена си и децата си и така да умра, ако трябва. Не искам да умирам сред съвсем чужди и непознати хора, не. Тръгвам пеша. Ще стигна на всяка цена до къщи, каквото и да става ще стигна!
— Глупак! Нищо вече не можеш да направиш — процеди през зъби друг.
— Аз пък се примирих. Сам човек съм, все ми е едно. И пари нямам, и в службата не успях да се издигна. Иска ми се да видя сега онези, дето се подмазваха на началниците. Ей, къде си ти, господин В, дето беше на седмото небе от щастие, че те направиха завеждащ отдел, а? Сега там горе ще те посрещнат с подобаващи за един такъв шеф почести, нали?
Изведнъж някой сграбчи Сачико. Тя почувствува, че я захапаха за врата, и изкрещя. От поклащането на камиона всички в него се олюляха и в този момент един младеж стовари юмруци върху главата на мъжа, който държеше Сачико, Мъжът бавно се отпусна надолу, но този път със смях я сграбчи младежът. Той я притискаше силно с едната ръка, с другата рошеше косата й. — Спрете! — крещеше отчаяно момичето.
Камионът не спираше. Тя се изскубна от ръцете на младия човек и понечи да скочи, но други мъжки ръце я сграбчиха още по-силно. Но Сачико все пак успя да скочи на земята. Падна и се претърколи. Колите отзад се приближаваха. Тя ужасена затвори очи и остана като вдървена да седи на земята. Колите минаваха на милиметри от нея. Тя сякаш се събуди от кошмарен сън. Точно тогава колоната от коли спря. Сачико скочи и изтича на тротоара. След това свали обувките си и затича боса.
Тя се сля с тълпата, която я мачкаше, блъскаше и носеше напред. Изкачи така височината, откъдето се виждаше като на длан станцията Шибуя, заляна от море и хора. Сред общите крясъци се чуваше металният глас на високоговорител, който отекваше като залп.
Сачико изведнъж си спомни за своя любим. Той работеше в Маруноучи и беше толкова весел и мил. А иначе живееше в Шинджуку. Сега Сачико чувствуваше, че не може да мисли за нищо друго освен за него. Лицето на майка й се изгуби някъде далеко, далеко.
От Шибуя до Шинджуку можеше да се отиде пеш за един час. Но дали той се е върнал в къщи, това тя не знаеше. Сачико вече не можеше да мисли за друго. Струваше й се, че той обезателно е там, не можеше да бъде иначе, там е, върнал се е. Друго не й идваше на ум.
Момичето погледна часовника си. Оставаха още 43 минути. Ако тичаше, сигурно щеше да успее. Нямаше смисъл да се качва на трамвай, пък и те едва ли вървяха, защото улиците бяха задръстени от коли.
От високоговорителя пред полицейските постове се разнасяше музика, чуваха се гласове. Пуснали бяха някаква приспивна песен, скучна и мудна. Но тя действуваше наистина като успокоително — премахваше възбуждението и притъпяваше нервите. Сачико избра друга улица и тръгна бързо по нея. Тук също колите безжалостно мачкаха хората, тълпата грабеше магазини и ресторантчета. От двора на един храм изтрещя оръдеен залп. Това беше предупреждение. Онези, които дръзнеха да нарушат заповедите, щяха да бъдат най-безжалостно унищожавани.
— Къде ли се целят тези оръдия — викаха в тълпата.
— Сигурно искат да ни унищожат като пушечно месо. Враговете са другаде, ей!
— Стреляйте срещу войската! — крещеше един и размахваше гневно ръце.
— Войската е насочила дулата на оръдията към народа! Войската е нашият враг!
— Престани! — викаха отзад полицаи. Но човекът продължаваше, не искаше и да чуе. И когато, тъкмо отворил широко уста, искаше да продължи, дребното му тяло се олюля и тупна на земята сред тълпата.
На много места из улиците се колеха. Пред една православна църква свещеник в черно расо четеше молитва. Вярващите, коленичили, повтаряха след него в екстаз. Свещеникът повтаряше безкрайно едни и същи слова. Целите същества на молещите се изразяваха всеотдайна покорност и отчаяна молба. Хората вдъхновено запяха и всичко наоколо утихна. И тази тишина можеше да се сравни само с тържествената тишина в концертна зала. Но изведнъж сред множеството се изправи млада жена, вдигна нагоре ръце и закрещя. Като посочи жената, свещеникът обърна поглед към небето и извика: — Прости й господи! Тя иска да дойде при тебе, боже, но не може да се реши.
Пред църквата спираха и хора невярващи. От мелодията на химна, който се носеше, краката им сякаш омекваха. Пет-шест жени, които до този момент седяха настрани от множеството, се втурнаха към свещеника и паднаха в краката му.
— Кажи ни, отче, как да се молим!
Той ги погледна с мек професионален поглед, но и неговото лице беше останало без капчица кръв. Свещеникът само повтаряше „О, господи, о, господи“.