— Влаковете, които напускат града, могат ли да извозят цялото население?
По гарите са мобилизирани всички влакове и свободни вагони за превозване и на добитък. Ще се използува всичко възможно. Пътниците са страшно много. Разбира се, ще пътуват безплатно.
— А някакви инциденти?
— На места има сблъсквания. Ние предвидихме, че ще има жертви, но е трудно предварително да се определи точният брой.
— А какво става на летището Хенеда?
— Излитат всички пътнически самолети. След час ще са кацнали в безопасна зона в Нагоя, Сендай и Ниигата, Дотам на самолетите са им необходими само около 40 минути. Ще успеят да се отдалечат достатъчно. Дава се, разбира се, предимство на прелетелите от чужбина самолети. Те ще се отправят в Сапоро и на юг във Фукуока... А сега към летището са се отправили хиляди коли.
— И всички желаещи няма да могат да заминат?
— Да. Най-напред ще бъдат качени всички, които имат отношение към авиокомпанията, а след това обикновените хора.
— А освен това?
— Използуваме, доколкото е възможно, и военни самолети. Има много семейства на военнослужещи.
— А какво става със самолетите на прескомпаниите и други такива?
— Но те са малки и не могат да поберат кой знае колко народ. Тях използуват служещите и техните семейства. Същото и с хеликоптерите.
— Всички ли полицейски сили са на поста си?
— За съжаление... — началникът понижи глас, — точно сега една трета от хората са напуснали постовете си и са се разбягали. И за останалите не можем да бъдем сигурни.
Държавният секретар си помисли, че независимо от изявлението на главнокомандуващия силите за самоотбрана 80 процента от хората щяха да напуснат постовете си и да се разбягат.
— Има ли опасност да избухнат вълнения?
— Засега няма. Но за всеки случай сме поставили навсякъде въоръжени полицаи със заповед да стрелят по всеки, който се опита да наруши реда.
— Колко убити има досега?
— Около стотина души.
— Да, разбрано..., желая ви успехи — държавният секретар грабна другия телефон.
— Главнокомандуващият ли е?
— На телефона главнокомандуващият силите за самоотбрана.
— Здравейте, как сте. Какво става с армията?
— Една трета от хората ни са се разбягали. За съжаление, продължават да бягат. Но тези, които са по местата си, изпълняват честно дълга си и за това можете да бъдете спокойни.
— Какво е разположението им?
— По всички възлови места в града са струпани бронирани коли и добре въоръжена войска. На местата, където се очакват вълнения, се дават предупредителни залпове.
— А какво е настроението на хората?
— Те са японци и ще посрещнат нещастието с необходимата готовност... Аз се обърнах по радиото към народа с призив да запази хладнокръвие и достойнство с цената на всичко...
Министърът на външните работи влезе при премиера. Той беше висок човек с плоско лице. В него имаше нещо остро, заради което му бяха прикачили прякора „рак“. Министърът се изправи пред премиера.
— Господин министър-председателю, трябва да вземем решение.
Вестта, че смъртоносният прах от взрива представлява опасност за цялата страна, беше се вече разпространила. На площада пред временното седалище на правителството в Осака се бяха събрали хора. Те бяха сега най-малко пет пъти повече от демонстрантите, които протестираха срещу подписването на японско-американския договор за безопасност. А тогава демонстрациите приличаха на война. Сега тълпата гледаше към четвъртия етаж, където се беше настанил министър-председателят. Разнасяха се викове, подсвирквания, някои пък се опитваха да успокоят множеството. Тук, в Осака, също имаше големи вълнения. Хората искаха от градските власти да направят всичко възможно, за да защитят града от ужасите.
— Какво има? — изваден от унеса, премиерът погледна министъра на вътрешните работи. Сега най-малко нужда имаше от него.
— Преди малко разговарях с главния прокурор на Токио. Към него са се обърнали началниците на всички затвори там. Не знаят при това положение какво да правят със затворниците.
— Какво! — премиерът не можа веднага да схване смисъла на това, което чу, защото в главата му нахлу кръв. Стори му се, че му прилошава.
— Прокурорът пита да освобождават ли затворниците и въобще какво да се прави с тях.
— Правете, каквото знаете, аз нищо не разбирам.