Да видим какво ще излезе, ако сега в тази каша вземем и пуснем на свобода и затворниците.
— А можем и да ги унищожим!
— Никакво унищожаване! И въобще престанете да говорите такива неща. От ядрения взрив ще загинат невинни хора, които не са извършили никакво престъпление. А за престъпниците какво да кажем...
— Аз също мисля така, но има известни трудности.
— Какви?
— Постъпиха категорични искания от Комитета за защита на затворниците, от Комитета за защита на човешките права, от Съюза на културните дейци и от разни религиозни организации. Сега при тези извънредни обстоятелства да подходим хуманно и да освободим всички затворници. При това те, разбирате ли, те настояват и са категорични. Заявяват, че това е законно и цитират точка 22-ра от Наказателния кодекс. Освен това заявяват, че престъпниците в края на краищата са също хора и в последните мигове преди смъртта те като всички останали трябва да бъдат на свобода.
— Глупости — кресна премиерът. — Ако сега вземем и ги пуснем, насъбралото се от дълго време желание за мъст ще се излее върху нищо неподозиращите граждани и ще видите тогава какъв ад ще настъпи. Неминуемо ще настъпят страшни вълнения. А вие не помислихте ли за това?
— Църковните организации пък твърдят, че човешката природа е добра. Затворниците не са нещо по-различно от останалите хора и те също, както подобава на истински японци, спокойно ще посрещнат смъртта.
— И вие мислите, че на това може да се вярва? — на премиера му се искаше да се изхрачи, но на пода имаше разкошен дебел килим и той с досада преглътна храчката си.
— Аз, разбира се, съм съгласен с вас, но представители от Комитета за защита на затворниците са тук и искат нашето мнение — рече министърът и като се разтършува, извади нервно из джобовете си малко листче и го разтвори. — Такааа... Това е история, която е станала в епохата Токугава.
— Какво! — изрева министър-председателят. Лицето му беше кървавочервено. — Сега, когато главата ми е пламнала, да ми разказвате истории от времето на Токугава...
— Не, чуйте, моля ви се. Живял по това време някой си Татеваки Ишиде, който пазел заключените, или, по нашему, ще рече началник на затвора. По някое време избухнал страшен пожар. Избухнал пожарът и за миг обхванал целия град. Когато се запалил и затворът, Татеваки Ишиде събрал затворниците и ги пуснал да вървят, където им видят очите. Казал им като угасне пожарът, всички да се съберат еди-къде си и им обяснил точно на кое място. И така, всички до един се събрали на мястото и нямало нито един избягал.
— Няма време сега за художествено четене — премиерът сърдито тропна с крак. — Вие сте нещо прекалено спокоен. Сега времената са други. Сега народът ни е пред перспективата само за миг да загине. Главнокомандуващият силите за самоотбрана и началникът на полицията, както виждате, сега са там, на своя пост и се жертвуват в името на общественото спокойствие...
Но в този момент премиерът осъзна, че и той също беше избягал и млъкна.
— Сега, когато полагаме всички сили да успокоим нашия доблестен народ, да пуснем престъпниците от затворите е все едно да отворим клетките и да пуснем на свобода диви зверове. Ще настъпи истински ад — произнесе министър-председателят и изведнъж му мина през ума: — А какво ще правим със зверовете в зоологическата градина в Токио? Ще ги застрелят ли?
— Мисля, че вече са разрешили този въпрос. Особено в такава ситуация — отговори държавният секретар, към когото се бе обърнал премиерът.
— Да, да, навярно — съгласи се премиерът. — Господин министре, вашите затворници са също като животните. Пуснем ли ги, те веднага ще се превърнат в зверове. И обезателно ще предизвикат безредици. Най-напред ще започнат да изнасилват жените... Аз лично съм против пускането на затворниците на свобода.
В този момент в кабинета забързано влезе министърът на външните работи.
— Господин министър-председателю, чрез пратеник от Ватикана е пристигнала телеграма!
— Така ли! И какво?
— Папата изпраща съжаленията си за неочакваната беда, пред която е изправен японският народ. Желае на вас, господин министър-председателю, и на целия народ до последния миг да пребивавате в мир. „Затворниците, уповавайки се на вашето хуманно отношение, моля веднага да бъдат пуснати на свобода.“ Точка. Премиерът стана мрачен.
— Подобни телеграми дойдоха и от други страни в Европа и Азия. С една дума, религиозните и културните институти от цял свят настояват да пуснем нашите затворници на свобода.
Премиерът, с ръце в джобовете, закрачи умислено напред-назад.
— Ама че се нагласихме! Къде е министърът на правосъдието?