Токийският затвор A. Беше 14.02 часа.
Затворниците бяха обядвали, след това имаха половин час обедна почивка и в този момент всички бяха по работните си места. Тук вършеха разни работи. Имаше дървообработвателен цех, шивачница и печатница. Вършеха и някои други дребни занаятчийски неща. В дърводелския цех правеха гардероби, столове, маси и разни други мебели, в печатарския цех и печатаха, и подвързваха. В шивачницата шиеха готово облекло.
Двадесет и две годишният Танимори беше в затвора за втори път. Тук работеше в печатницата. И двата пъти беше осъден за побой с нанасяне на тежки рани.
В затвора Танимори започна да работи на печатарска машина и сега помагаше в набирането на една брошура от 16 страници. Машините в цеха бяха стари, но удобни за работа.
Той беше тук само от два месеца и още не беше свикнал с работата. Затова го ругаеха непрекъснато. Механикът Куваджима, крадец рецидивист, също с две присъди цъкаше ядосано с език. Той беше един от тези, които непрекъснато го ругаеха, и Танимори отдавна все молеше надзирателя да го премести на друга работа.
— Ей, днеска манджата беше страшно гадна, нали? — един глас се извиси над грохота на машините.
На съседната до Танимори машина работеше един човек на име Йобино. Той беше влязъл три месеца по-рано от Танимори и вече си разбираше работата. Даваха му даже да обучава и други.
— Всеки ден плюскай само манджа с ориз — нито парченце месо, нито поне едно картофче в нея.
Танимори се зарадва, че има с кого да си бърбори.
— Веднъж да се измъкна оттук. Знам едно местенце в Шинджуку, дето човек може до умиране да се натъпче с такова ядене.
— Значи, ти обичаш европейско ядене — каза Танимори. — Аз пък умирам за суши. С какъв кеф бих се налапал сега със суши с риба тонудето... ах! — и той с движение на ръцете си показа как би налапал свежото суши. — Колко ли е вкусно, а! Тук, в затвора, като има тържество, също дават суши, но нито един път не сме яли нигириддуши.
— Ти си за втори път тук, нали? Ако си траеш, сигурно ще се измъкнеш половин година по-рано — обърна се Йобино към Танимори и го погледна завистливо. — Мене ме вкарват вече три пъти и шефовете не ме обичат. Ще си излежа срока, че и даже след него ще ме пуснат. На мене не ми пука, но оная рожба сигурно по цели нощи ридае... Абе, а ти имаш ли си гадже?
Ти пък — пренебрежително отговори Танимори, — в нашата банда има мадами, колкото щеш. Да не съм луд да се хващам само с една.
— Много си важен!
— Ей, вие там — обърна към тях четвъртитото си лице механикът Куваджима, — стига сте дрънкали, разбрахте ли. Тук се свърши хартията. Я по-живо! Ако много се побутвате, ще ви хвърля някой ключ по главата.
Наистина той беше хвърлял по Танимори тежък гаечен ключ. Единия път го беше улучил по коляното и момчето дълго време куцаше.
Куваджима беше страшен крадец, а и физиономията му издаваше престъпника у него. И понеже постоянно се беше занимавал с кражби, беше чевръст в ръцете. Танимори и Йобино веднага бяха разбрали това и се помолиха да ги преместят на работа по-далеч от него, където щеше да е по-спокойно.
— Не се мотай, Танимори, ами си отваряй очите и ще схванеш работата — продължаваше да мърмори Куваджима, когато от високоговорителя, окачен на стената, се разнесе познатият музикален сигнал.
— Я, пак ли тъпите напътствия на шефа! — усмихна се Йобино. Той стърчеше прав до машината и сортираше листове хартия.
— Какви ти наставления по това никое време. Сигурно е нещо друго — рече Танимори, без да обръща внимание на Куваджима, който продължаваше да му мърмори.
— Сега сигурно ще съобщят, че за вечеря ще има нигириддуши, а?
И докато двамата с Йобино се смееха, от високоговорителя се разнесе глас:
— Всички да спрат работа! — това беше познатият вече глас на началника на сектора.
Никой нямаше нищо против да се спре работата. В миг шумът на машините секна.
— Сега началникът на затвора ще ви каже нещо много важно. Всички слушайте внимателно!
— „Нещо много важно“ — злобно рече Йобино. — Тук всичките им разговори са все важни и полезни. Аз има да ги слушам тези важни неща още кой знае колко пъти, защото и без това ще си излежавам пълния срок.
След малко се чу прегракналият глас на началника. Всички постепенно се отпуснаха, някои се облегнаха на спрелите машини, други насядаха в тесните проходи между машините. Затворниците си приличаха, защото до един бяха облечени в еднакви работни дрехи.
— Сега ще ви съобщя нещо извънредно важно. Моля всички внимателно да слушат!
Изведнъж всички затаиха дъх и като омагьосани не помръдваха. Всички те се стараеха да не изпуснат нищо от това, което щеше да им каже високоговорителят от стената.