— Добре са сега тия, дето имат коли. Дай да свием някоя кола, а? — рече Йобино. — Можеш ли да караш?
Танимори поклати отрицателно глава.
— Аз мога. Сега сме условно освободени, може да се краде. Хайде тръгвай и тебе ще взема.
— А как ще откраднеш кола? — попита Танимори.
— Ех, и ти, гледай внимателно и ще видиш. Аз специално за тази цел си нося инструменти — и Иобино потупа задния си джоб. Там той беше мушнал един френски ключ.
Целият този разговор продължи съвсем кратко. Отзад тълпата ги блъскаше и ги носеше напред. Най-после се оказаха извън портата, на свобода. Танимори се огледа наоколо и замръзна.
Тълпата се носеше напред като обезумяло стадо. Колко хора бяха, беше трудно да се каже. Всички тичаха успоредно на линията на трамвая. Трамваите бяха спрели изоставени като ненужни вещи. И не само трамваите, изоставени и ненужни бяха и множество коли. Всъщност те бяха наблъскани една в друга, изкривени и изпомачкани, преобърнати. Някои бяха изгорели и от тях се носеше черен гъст дим. По земята се търкаляха трупове, изпотъпкани и потънали в кръв. Имаше и недоумрели, които се гърчеха в краката на обезумялата тълпа.
— Не се спирайте! Вървете напред! Вървете напред! — разнасяше се глас от високоговорител над главите на хората. Пред полицейския пост бяха спрели три бронирани коли. Около бронираните коли се бяха наредили войници с насочени към хората пушки. Когато от портата започнаха да излизат тълпи затворници, войниците стреляха във въздуха.
— Страшни работи стават! — каза Йобино. — Аз през живота си такова нещо не съм виждал никога. Прилича на война. Ей, наистина страхотии!
Някой отзад блъсна Танимори силно в гърба и той полетя към земята. После пак побягна. Безоблачното пролетно небе започна да се покрива с дим. Танимори се гмурна в най-голямата група. „Сигурно бягаха на запад“, помисли си той. Незабелязано Йобино отново се оказа редом с него.
— Започва да става страшно интересно! — смееше се той, но лицето му беше силно пребледняло. — Не се виждат обаче никъде коли. Остава май само да тичаме като при маратон.
Те тичаха по линията на трамвая, докато излязоха на едно място, където пътищата ставаха няколко. От всички страни прииждаха хора.
— Ей там има една кола! — Йобино посочи една малка странична уличка. Там беше спряна една кола, натъпкана с хора. Вероятно това беше цяло семейство, което всеки момент щеше да потегли. Една млада жена още се суетеше нещо около колата, мъж на средна възраст я побутваше и я подканяше да се качва.
— Тази кола ще е! — рече Йобино и повлече Танимори нататък.
— Ей, ти — викна Йобино на мъжа на средна възраст — давай колата! Ние двамата току-що излязохме от затвора, ясно ли е?
Мъжът беше вече успял да разбере това по дрехите им. Лицето му се изкриви.
— Хайде давай! Не чуваш ли какво ти се казва! — Иобино замахна с френския ключ и от лицето на мъжа рукна кръв.
Семейството вътре в колата седеше, загубило разсъдък. След малко младата жена завика за помощ. Йобино я слушаше и се хилеше.
— Още ли да се разправяме? Я слизайте бързо! — той издърпа грубо навън и петимата, които бяха вътре. Мъжът, когото беше ударил с ключа, държеше лицето си и се мяташе насам-натам. Жената, която, изглежда, му беше съпруга, на колене трепереше до него и не знаеше какво да прави. Останалите четирима, изглежда, бяха по-скоро съседи, а не членове на семейството. Един от тях, млад човек, гледаше злобно Йобино, но не се решаваше нищо да направи. Останалите бяха три млади жени или сестри, или приятелки. Едната от тях, дебела и едра, изтича до широката улица и закрещя:
— Крадци! Крадци!
Йобино стовари френския ключ изотзад върху късо подстриганата й глава. Дебелата само ахна, после тежко се олюля и падна. Полата й се вдигна нагоре и се разголиха дебелите й бедра с ярки жартиери. Йобино се втренчи в тях и преглътна. Другите жени уплашено се притиснаха към младия мъж, който сега беше загубил цвета на лицето си.
— Да има някой нещо да каже? — насмешливо попита Йобино и седна зад кормилото. — Сега, колкото и да викате, няма никой да дойде да ви помага. Не стойте тук, ами бягайте.
Йобино махна с ръка на стоящия отстрани съвършено объркан Танимори.
— Бързо! Качвай се!
Той запали мотора и колата леко потегли.
— Стара таратайка! — промърмори Йобино. — Я, някой не ни ли следи отзад?
Но нямаше защо да се безпокоят за това. Нито някой тичаше след тях, нито колата можеше да се помръдне напред. По средата на пътя се издигаше грамада от коли и камиони. А от двете страни се точеше обезумялата тълпа. Иобино закова колата и зацъка с език. Но все още не се канеше да слезе от нея.