— Какви ги приказва тоя? — зачуди се някой от тълпата.
— Чувате ли какво ви казвам? Чувам глас, който ми шепне, че никой от нас тук няма да оживее. Това е глас от далечната страна C. Той се надсмива над всички нас. Само аз го чувам. Няма смисъл да бягате. Ей, жени, сядайте и чакайте смъртта!...
— Този е полудял — рече някой.
В този момент ораторът падна неподвижен на земята. Само миг след това го газеха хиляди хора, които не му обръщаха внимание.
Полицейските отряди, струпани по главните улици, взеха да оредяват. Гласът по високоговорителя също се загуби. Войници и полицаи се гмурваха в тълпата и бягаха с нея. Те захвърляха пушки, бежешком сваляха униформите си. Всички запъхтени, със сетни сили тичаха, бягаха от прокълнатия град.
— Войници!, — прогърмя отнякъде глас по радиото. — Върнете се на своя пост! Всички вие сте длъжни да изберете славната смърт пред страхливото бягство. — В името на гражданите на Токио, в името на целия народ, върнете се на поста си и до сетния миг изпълнете дълга си!
Бронираните коли, които обикаляха улиците, сега бяха останали неподвижни. Войниците, които ги караха, бяха също побягнали. Но изведнъж една от тези коли се откъсна с бясна скорост от мястото си. Хората не успяха да се отдръпнат. Под колата останаха премачкани много от тях. А от прозореца на колата се подаваше войник без кепе. Той се смееше неестествено високо и викаше „ура“.
— Комендантът на Токио ли е? Комендантът на Токио ли е? — викаше в слушалката държавният секретар на временното правителство в Осака.
— Слуша комендантът на града — обади се глас.
— Какво става там при вас?
— Въобще е спокойно. Има по-малко вълнения и безредици, отколкото очаквахме.
— А със затворите какво стана?
Комендантът слушаше със свито сърце.
— Преди десет минути всички затворници бяха пуснати на свобода.
— Ей?
— Както се докладва, затворниците са напуснали много спокойно. Предполага се, че добре са разбрали дадените им наставления.
— Ох, така ли — въздъхна облекчено държавният секретар, но изведнъж го заяде съмнение. — Наистина ли всичко е наред? Искам да кажа затворниците наистина ли нищо лошо не правят?
— Аз имам доверие на това, което са ми докладвали началниците на затворите.
— Вие разположихте въоръжени отряди пред вратите на затворите, нали?
— Да. Изпратени са и по три бронирани коли.
— Да, добре — въздъхна държавният секретар, но отново го заяде съмнение. — Това за бронираните коли е добре. А всички ли войници са на поста си?
— Точно сега... — гласът на коменданта стана неуверен. — Естествено, в такова време... Някои, разбира се, се разбягаха.
— Много ли?
— Вече не постъпват никакви съобщения и точното число не може да се разбере, но вероятно са около половината.
— Половината? — пред очите на държавният секретар притъмня. — Но не повече, нали?
Той разбираше, че всъщност се бяха разбягали много повече от половината войници. Сега искаше обезателно да разбере колко точно.
— Не знам — мрачно отговори комендантът. Дразнеше го това, че ония там от правителството само искаха и искаха сведения, а той се печеше тук на такъв адски огън. Чувствуваше, че озверява, като си помислеше, че само след час трябва да умре, а те там на безопасно място се интересуваха от съобщения и цифри. Та можеше ли някой в такъв момент да се интересува от статистика!
— Продължавайте да действувате така! — каза държавният секретар и прекъсна...
— Господин министър-председателю — приближи се той към стола, на който седеше, свел глава, премиерът. — Всички затворници са пуснати вече на свобода.
Премиерът вдигна глава.
— Всичко наред ли е? Не безчинствуват ли над населението?
— Сега преди малко говорих с коменданта. Държели се съвсем спокойно.
— А, така значи — въздъхна премиерът. — Това е просто прекрасно. Значи, съветите и наставленията на началниците са им повлияли. Министерството на културата и образованието обезателно трябва да осъществи една програма за моралното възпитание на народа.
Лицето на министър-председателя просветна, той пъргаво скочи от стола.
— Къде е министърът на културата? — попита високо той.
А през това време министърът на културата плачеше и пишеше нещо в тефтерчето си. Това беше послание до любовницата му, която се намираше в Токио. На семейството си министърът не беше написал и ред. Като чу, че го викат, той скочи, изтри сълзите си и застана пред премиера.