Имаше все още някои, които бяха останали на служебните си постове и предаваха новини от града. Хората в Токио все още не можеха да проумеят защо трябва да умрат и това им се струваше толкова нелепо. Ако беше война, тогава смъртта им имаше смисъл. Тогава щяха да умират за родината. Но сега беше нещо съвсем друго. Или, както им казаха, това беше „грешка“. И заради тази „грешка“ само след час всички преставаха да живеят. А това бе толкова абсурдно. И най-абсурдното беше, че нямаше такава сила, която можеше да ги спаси. Те бяха обречени.
И сега нито дружеската страна, която погрешно бе изстреляла ракетите, нито Америка, която произвеждаше такова съвършено химическо оръжие, можеха да спрат тези ракети, летящата смърт, дето идеше към Япония. И това ги правеше съучастници със смъртта. Същото се отнасяше и до японското правителство.
От своето временно седалище в Осака министър-председателят и неговият кабинет само успокояваха обреченото население, правеха опити да го ободрят и му пускаха да слуша до смъртния си час глупава музика. И това възмущаваше не само самите жертви, но и останалото население на страната. Затова сградата, в която се намираше правителството, бе обсадена от хиляди разгневени хора. Тях ги плашеше и опасението, че ще станат жертва на „праха на смъртта“. Затова голяма част от населението на Осака купуваше и мъкнеше в домовете си храна и продукти.
Жертва на идещата смърт ставаше цялата страна.
Тълпата все по-плътно обграждаше сградата. Но за разлика от Токио, където цареше безпорядък, тук и войската, и полицията бяха на местата си. Срещу демонстрантите, които хвърляха камъни, те пращаха бомби със сълзотворен газ, обливаха ги с вода. И тук като в Токио имаше по улиците бронирани коли.
— Кого нападате? — ревяха демонстрантите. — Нападайте ония там на четвъртия етаж, които хитро се измъкнаха от Токио и сега седят тук и блъскат глупавите си глави над още по-глупави проблеми.
— Господин министър-председателю, покажи се на прозореца! Ти ни дължиш обяснение.
— Я измъкнете навън този премиер! — ревяха хората. Срещу тях ожесточено се хвърляха войници от силите за самоотбрана и полицаи. Всъщност хората негодуваха, защото нещастието, което обричаше толкова милиони на смърт, им се струваше страшно нелепо.
През това време министър-председателят стоеше парализиран от уплаха по средата на кабинета. Не беше в състояние нищо повече да стори. Мерки, за да се сложат нещата в ред, щеше да предприема веднага след взрива. Той беше вече разпратил телеграми до много страни. „Японският народ само след час ще преживее най-голямата в историята на човечеството катастрофа. Аз моля за вашето съчувствие и се надявам на вашата помощ.“
Оставаха още 42 минути. Постепенно хората започнаха да схващат, че е невъзможно да избягат.
Камбаните на църквите биеха непрестанно. Свещениците и вярващите продължаваха да се молят. В храмовете четяха хорово сутри. Но бяха останали само около една трета от свещениците.
А до това време всички подземни помещения в града бяха вече претъпкани с хора, които започваха постепенно да се задушават. Кислород не достигаше и все повече и повече мъже и жени припадаха. В метрото също се бяха наблъскали хиляди. Най-големият проблем сега за тях ставаше храната, но никой все още не се замисляше за това. Всеки мислеше само дали ще се спаси от взрива. Разбира се, правителството и градската управа на Токио бяха организирали запасни складове с припаси, които да изхранват населението само в екстрени случаи. Но нямаше сега кой да отвори тези складове, да раздава храна и въобще да се разправя с другите хора.
На много места бяха започнали да копаят дълбоки ровове. Някои бяха решили, че щом не могат да избягат, най-разумното е да се окопаят и да чакат в тях съдбата си. В къщите, където имаше много семейства, все още не можеха да решат дали е по-разумно да копаят един голям общ ров или всяко семейство да си приготви самостоятелен гроб.
Подканяха онези, които можеха, да се върнат по домовете си и цялото семейство заедно да посрещне смъртта. Но това беше само един идеал и в целия град едва ли щеше да се намери дори само едно такова семейство.
Всички се намираха на границата на лудостта. Едни ги спасяваше от полудяване религията, други намираха утеха в изкуството. Един критик беше започнал да описва всичко това. Той знаеше, че съчинението му ще загине заедно с него, но той просто не можеше да издържи това очакване и да не пише. Той не го правеше, за да хвали някого или от чувство за дълг, забравил беше откровенията. В този момент критикът беше съвършено искрен — той пишеше заради самия себе си. Не, той всъщност не пишеше заради самото писане, а за да прогони лудостта, която се бе свила до него и го дебнеше.