Много от вестниците в рубриката си „На културни теми“ поместваха критическите бележки на един много известен литературен критик за излезлия наскоро и вече популярен роман на млад съвременен писател. Критикът хвалеше писателя, но и критикуваше някои моменти в творбата, които говореха, че младият автор е склонен да идеализира някои страни от живота, да се откъсва от реалността.
Политическите страници също бяха скучни. Правителството обсъждаше проекта за прокарване на нови пътища в столицата. Поместени бяха отделни мнения. Разширяването на улиците и магистралите в столицата щеше да наложи високо строителство на сградите и да намали зелените площи. Затова много специалисти реагираха отрицателно на това решение, защото то щеше да се отрази неблаготворно на здравето на гражданите, без да доведе до рационалното разрешаване на проблемите на пътното строителство.
И отново ставаше дума за това, че благосъстоянието на народа безспорно се е повишило, животът от ден на ден става все по-добър и по-сигурен.
И така, ако в този момент човек погледнеше Токио, то градът беше пуст, без хора, съвсем като на скиците и плановете, поместени във вестниците. На тях наистина нямаше хора, само тук-там беше нарисувана по някоя човешка фигура, за да изглеждат плановете по-реални. Сега Токио приличаше на огромен макет на град, имаше всичко — и улици, и небостъргачи, имаше и подходяща светлина, и въздух. Забравили бяха да поставят само човешки фигури.
Самолетите, които само преди няколко минути летяха над града, сякаш се бяха разтворили в синевата на небето. Останали бяха само птиците.
Не, всъщност освен колите и трамваите по улиците имаше и хора. Тук-таме бяха налягали направо на асфалта, сякаш да подремнат на обед. Имаше и други, които се разхождаха. Те вече не тичаха, а вървяха бавно и спокойно.
Някои тихичко си приказваха, а други се смееха. Срещаха се и групички, които бодро маршируваха, виждаха се жени, загърнати в дебели зимни дрехи.
Едно беше сигурно, че тези хора вече не изпитваха никакъв страх. В този момент те бяха може би най-безгрижните същества под слънцето.
Високоговорителите също бяха замлъкнали. Само зад ъглите виеха самотни кучета. Градът тръпнеше безмълвен.
А небето сияеше безоблачно. Сенките на сградите се бяха поудължили.
В 14.37 часа от американската база на остров B предадоха последното съобщение. Остров B беше американска територия в Тихи океан. Както се и предполагаше, обезвреждането на всичките ракети се оказа невъзможно. Съдбата на хората и на града оставаше на съвестта на бога.
Затова пък светът щеше да стане свидетел на избухването на десетмегатонен ядрен заряд. Това щеше да стане за пръв път, защото такива опити не бяха провеждани досега при никакви условия. Дори в пустинята.
Радарите не изпускаха от наблюдение двете ракети. Над застрашения район на много голяма височина летяха наблюдателни военни самолети. Те държаха непрекъсната връзка с базите и имаха готовност да предадат всяка подробност.
А хората по цял свят трескаво гледаха часовниците си.
А комендантът на града, който до този момент със сетни усилия на волята стоеше на поста си съгласно инструкцията, замина с военен самолет заедно с подчинените си. В застрашения район не бе останал вече нито един военен. Натоварени на бойни кораби, те бягаха навътре в океана.
В домовете продължаваха да работят телевизорите и радиоапаратите. От Осака се стараеха да ободрят обречените, но самите нещастници бяха изоставили домовете си и бързаха да се изтеглят към подножията на планините на юг и на запад. Много от тях бяха успели да изминат само половината път.
На една полянка беше насядало в кръг семейство. Мъжете, жените и децата сякаш бяха на приятна разходка сред красивата природа. Но после изведнъж инстинктът да живеят ги извади от унеса, бащата грабна на гръб вцепенената си жена и повлече децата си на запад.
Всеки реагираше по своему. Едни, като разбраха безнадеждното си положение, забравиха страха и мобилизираха силите и волята си с едничката мисъл да оживеят. Други пък не издържаха на отчаянието и се побъркваха. Имаше и други, които примираха от ужас, но с всички сили се стараеха да запазят разума си, като ангажираха мисълта си с любимата си работа. Един художник извади от шкафа красива ваза, постави в нея цветя, сложи и ново платно и започна отдавна замислена картина. Друг художник реши да изобрази онова, което ставаше на улицата. Той дълго разтрива бои върху палитрата, след това започна внимателно да нанася краски върху платното. Дали щеше да успее да завърши картината си, той дори не се замисляше.