И на земята, и във въздуха наблюденията бяха еднакви. Японците от своя страна установиха наблюдателен център в Уцуномия и събраха там всички прибори, с които разполагаха. Но силите за самоотбрана не можеха да се похвалят, че разполагат с кой знае какво. В случая можеха да им помогнат само американците с новите си съвременни средства за водене на война. Но от своя страна американците в Япония едва ли някога допускаха, че тук ще паднат ракети с такава мощност, и затова в техните бази беше настъпило объркване.
А как щяха да спрат разпространяването на смъртоносния радиоактивен прах. Само можеше да се допусне, че на 160 километра от мястото на попадението радиоактивността ще достигне 3300 рентгена. Известно беше, че 220 рентгена, еднократно получени, се отразяват пагубно на хората. 400 до 600 рентгена означават 50% смъртност. Останалите 50 процента можеха да преживеят не по-дълго от месец. Болестта се развиваше бързо.
Освен това разпространението на радиоактивния прах зависеше от силата на вятъра в дадения момент. Този ден метеоролозите съобщиха, че духа лек вятър по посока от север към североизток.
Но нима можеше да се предположи каква ще бъде силата на вятъра в момента на взрива. Безспорно взривът щеше да предизвика огромно въздушно течение и силен бурен вятър. А и без вятър прахът се очакваше да се разпространява със скорост повече от 10 метра в секунда. Съществуваше и друг проблем: къде точно щеше да падне радиоактивният прах. Нали той беше невидим. Дори и в местата, където щеше да има минимални количества, за около две седмици хора не можеха да живеят.
Радиоактивните лъчи засягаха най-напред очите и много хора щяха да ослепеят.
Ако поне бяха правени опити с ракети със същата мощност, тогава американците щяха да имат представа за тях и в този случай може би щяха да използуват за наблюдение най-новия си тип изкуствени спътници. При това спътниците бяха оборудвани с най-нова техника. Но събитието беше толкова неочаквано, че завари всички неподготвени. Сега можеха да използуват само самолети от типа РБ-47, защото те можеха да се издигнат най-високо. На по-ниско от 2000 метра самолетът щеше просто да се разтопи.
Но оставаха само 30 минути до момента, когато ракетите, изстреляни погрешно от страната C, щяха да се забият в центъра на Токио. Радарите следваха неотклонно техния полет.
А правителството през това време вземаше мерки за спасяването на пострадалите. В пострадалия район трябваше да се изпратят дрехи, храна и медикаменти. Всички тези неща предварително се съсредоточаваха на отделни места около Токио — на юг в Одавара, на запад в селището Такаосанроку на няколко километра от Хатиоджи. На север храната и медикаментите се събираха в градчето Мидо. По море също щеше да бъде оказана помощ. Покрай брега плуваше военна ескадрила.
В самия център на попадението всичко щеше да бъде напълно унищожено и там не бе нужна срочна помощ. Трябваше да се спасяват селищата наоколо, където щеше да има много ранени и облъчени. Хората трябваше незабавно да бъдат настанени в болници. Наредено бе във всички болници в целия район Канто леглата да бъдат освободени за пострадалите. Болните, които по това време се намираха на лечение в тях, бяха събрани на едно място. Естествено, всички лекари от областта бяха срочно мобилизирани. Бяха мобилизирани и клиниките по медицина към отделните университети, студенти, медицински сестри, болничен персонал.
Министърът на селското и горско стопанство издаде срочна заповед до всички големи хранителни складове в страната: да бъдат отпуснати ориз и други продукти за пострадалото население. Камионите и колите с провизии трябваше да бъдат пропускани навред.
Започна и събирането на медикаменти. Самолети с превързочни материали излитаха от Осака, Хирошима, Сендай, Хокайдо и Жукуока. Към Канто летяха камиони, натоварени с одеяла, дюшеци, бельо и дрехи. В градовете, превърнати в центрове за подпомагане на пострадалите, бяха мобилизирани и къщи на граждани, в които временно щяха да бъдат настанени ранените и болните.
Това бяха мерките, взети на първо време. Но имаше още много неща да се дообмислят. Леко ранените, които можеха да бъдат превозвани, щяха да бъдат отправени към големите градове и там настанени в болници. Затова Министерството на транспорта и съобщенията издаде заповед за пускането на специални влакове.
Корабите също щяха да поемат превозването на част от ранените. Щяха да ги вземат от град Татеяма в префектура Чиба, защото в Токио нямаше да може да се влезе. В случай че Йокоска също пострада, ранените щяха да бъдат прекарани в пристанището на Шимода, откъдето да ги прехвърлят в Шикоку и Кюсю.