Министър-председателят лично се зае да ръководи цялата операция по спасяването и подпомагането на бедствуващото население. Всеки министър във временното правителство в Осака се задължаваше да изпълнява преките функции на ведомството, което управляваше.
Естествено, очакваше се финансова паника и пълно разстройство на паричното обръщение. Министърът на финансите лично трябваше да се занимае с това. За негов помощник се назначаваше директорът на Всеяпонската банка. Като първа мярка се налагаше повишаването на цените. Следваше да се издадат съответните министерски укази, като се определи процентът на покачване на цените на стоките. Положението в страната беше толкова сериозно, както по време на война, че онези, които отказваха да отпуснат стоки за пострадалото население, щяха да бъдат съдени и обложени с тежки глоби.
Министърът на селското стопанство и горите отговаряше за разпределението на храните сред народа, министърът на народното благосъстояние се зае с лекарствата и превързочните материали, а министърът на транспорта — с доставката им до пострадалия район.
Премиерът лично издаде заповед за мобилизиране на цялата полицейска мрежа в страната за гарантиране на обществената сигурност. Нещата, изглежда, потръгнаха и всеки се зае да изпълнява онова, за което отговаряше, но когато остана само един час до падане на ракетите, в седалището на временното правителство в Осака отново настъпи невъобразима паника. Всички изведнъж забравиха какво трябва да правят. Освен това липсваше административният апарат, който обикновено вършеше основната работа. Повече от половината чиновници бяха останали в обречения град.
Не всички министри бяха тук, в Осака. Например нямаше го министърът на труда. Къде ли не звъняха, но така и не разбраха къде беше пропаднал.
— Той има няколко къщи в Токио — шепнеше държавният секретар на ухото на министър-председателя. — Налага се сега да поемете и неговото министерство.
Премиерът въздъхна тежко. Той вече бе заел длъжностите на всички отсъствуващи министри, а те не бяха малко.
Междувременно над Токио се бяха сблъскали няколко големи самолета. Първопричината беше самолет на една филмова компания, който кръжеше над града, за да заснеме най-страшната катастрофа на века. Получило се бе нещо като тежък въздушен бой. Самолетите се бяха подпалили и горящи части падаха със свистене надолу. Тази катастрофа разстрои напълно контрола над въздушния транспорт.
А оставаха само още 30 минути.
Над Токио летяха малки военни разузнавателни самолети и предаваха по радиото на правителството в Осака за положението в града.
— В центъра няма хора. Всички са се изтеглили към предградията и по всички пътища там е страшна блъсканица. На няколко места около центъра избухнаха пожари.
Колкото до пожарите, при един атомен взрив се очакваше да изгори почти целият град и за да се ограничат пожарите, бяха мобилизирани от всички околни селища пожарните команди. Но колите бяха разположени извън града, далеч от мястото, където се очакваше да паднат ракетите. За това от самолетите също предадоха.
— По улиците на града има само трупове. Това са смазани от тълпата хора или припаднали. Има и много самоубийци и разстреляни от полицията за неподчинение.
Министър-председателят седеше в приготвения за него кабинет и приемаше съобщенията, като следеше по картата местата, откъдето предаваха. Той гледаше картата и си представяше вече как някъде там, в центъра, бавно и зловещо се изправя и расте черната сянка на смъртоносната гъба. Това се сливаше със спомена му за атомния взрив в Хирошима. Всъщност този спомен никога не беше го оставял на мира. Той живееше в него. На бюрото затрещя телефон. Беше лично президентът на САЩ. Той беше възрастен човек и слабият му, малко дрезгав глас едва се долавяше. Премиерът не знаеше английски, затова разговаряха чрез преводач.
— Вече остават само 30 минути — рече американският президент. — Бих искал още веднъж да изразя съчувствието си на вас и на вашия народ, който само след няколко минути ще изживее трагедия. Сигурно с вас лично ще разговаря президентът на страната C, но аз от името на своята страна и на останалите съюзнически страни искам да ви поднеса дълбоките си извинения за катастрофата.
— Аз съм ви безкрайно благодарен — отговори трогнат министър-председателят.
— Сега цялата наша страна е спряла работа и се моли на бога за спасението на народа и страната ви. Навред хората са паднали на колене и горещо отправят молби за пощада. След 20 минути ще бъде спрян и транспортът. Всичко това правим в името на вашия народ, на когото ние дълбоко, много дълбоко съчувствуваме. Сега единствено бог е в състояние да ви помогне. Народът ни горещо се моли. По всички площади хората, коленичили, отправят нагоре молитви. В църквите се правят литургии.