На места обезумелите банди се сблъскваха и започваха да се избиват помежду си за плячката. Разнасяха се неистови крясъци, лееше се кръв.
Настанал бе сякаш краят на света. Някои безумци нахълтваха в богатите домове и се разполагаха върху разкошните дивани. Те за пръв и последен път попадаха в обстановка, за която никога не бяха мечтали дори. Такова богатство бяха виждали само на кино. Те тичаха из къщите, ровеха се навред, лапаха, каквото им попаднеше, вадеха красиви бутилки с непознати скъпи питиета и пиеха, пиеха. След това отново се понасяха из стаите и се мъчеха да обхванат целия този невъобразим разкош, който сега беше само техен.
Много бяха тези, които се мъчеха да се напият до смърт, да умрат предварително, да избягат от ужаса на онова, страшното, което щеше да ги изпепели.
А богатите домове предлагаха и много красота. Имаше и бедни хорица, които се разхождаха сред скъпата мебел, пипаха прекрасните килими и статуетки, галеха тучната трева в градините, оглеждаха се в бистрите езерца.
Но разкошът никого задълго не задържаше. Щом си спомнеха за смъртта, от която ги деляха само няколко минути, всичко ставаше грозно, неуютно и зловещо.
От самолетите, които кръжаха над града, се виждаха само пламъците на пожарите. Обясняваха си ги с това, че хората, внезапно напуснали домовете си, бяха оставили всичко така, както ги бе сварила ужасната вест. Така и предаваха на правителството в Осака.
„По улиците е спокойно, хора няма — предаваха по радиото от самолетите. — Всичко живо се е изтеглило към предградията.“
Онези, които наблюдаваха града отгоре, можеха да допуснат, че тук-там може би има хора, които са решили да чакат своя край в собствените си домове. Но това, че там долу под някои покриви се вършеха истински зверства, това те не си представяха. А зверства се вършеха дори в църквите, където безумци нахълтваха, убиваха мъже и деца, изнасилваха жени. Жестокостта бе по-страшна от паниката в този момент. Нямаше морал, човешки закони, хуманност, имаше само нечовешка жестокост и жажда за кръв. Но те също не можеха да заглушат животинския страх пред ужасната смърт, която беше при това съвсем глупава и безпричинна. Защо трябваше да умрат, никой не знаеше. Това караше хората да убиват, да мъстят с цялата жестокост, на която е способна природата им.
А времето течеше, ужасът растеше и нищо не можеше вече да спре безумието. Монотонното бръмчене на самолети също действуваше на нервите на хората долу. Идеше им просто да започнат да вият срещу тези бръмчащи досадни оси, които разкъсваха нервите. Монотонно и безстрастно ревяха самолетите и напомняха, че краят е съвсем близо, че смъртта е неумолима. Хората запушваха уши и крещяха, за да заглушат този непрестанен отвратителен вой.
Нервите не издържаха и всички полудяваха. Полудяваха изнасилени жени, полудяваха мъже, смазани от страха, че скоро ще умрат.
В подземията вече не можеха да дишат. А отвън напираха нови тълпи.
В метрото имаше най-много хора. Електричеството беше прекъснало и цареше пълен мрак. Поне можеха да бъдат сигурни, че няма да ги убие ток. Метро имаше от Шибуя до Гиндза, от Асакуса до Икебукуро, от Шинджуку до Огикубо. Като се прибавят и тунелите, които сега се прокопаваха, получиха се стотици километри. На цялото това разстояние се бяха наблъскали хиляди хора, толкова много, че кислородът не стигаше за всички.
— Има още малко време. Нека да поотворим — молеха се някои. — Да влезе малко въздух. Ще се задушим преди взрива. Ще умрем предварително.
— Ако отворим, ще влязат онези отвън. Те само това чакат — противяха се други.
— А вие отворете съвсем мъничко. Просто повдигнете леко вратата. Те няма да могат да се промъкнат през такава малка пролука.
В отговор на това онези, които бяха до самата желязна решетка, я повдигнаха леко. Отвън нахлу тежък влажен въздух. През тясната пролука се промъкна и бледа светлина. Навън беше ярък слънчев ден.
Хората в тунелите дори не усетиха въздуха, който скъпернически идеше отвън. В метрото беше влажно и студено.
— Тези, които имат точни часовници, да съобщават гласно всяка секунда! — извика истерично някой.
Всички знаеха, че се очакваше ракетите да паднат точно в 15.09 часа. А сега беше 14.36 часът и 2 секунди.
— Двадесет минути преди избухване на ракетите затворете добре изходите! — викаха от разни страни.