В метрото вярваха, че тук са на безопасно място. Метрото бе на два етажа и онези най-отдолу се чувствуваха на съвсем безопасно място. Никой не помисляше дори колко щяха да стоят тук под земята и щеше ли да им стигне въздухът. Много от тях дори се радваха, че те единствени щяха да успеят да се спасят, да оживеят. Щастието беше просто на тяхна страна и те дори изпитваха известно чувство на превъзходство, като си помислеха за нещастниците, които напразно тичаха към предградията. Наистина беше чудесно, че успяха да се скрият именно тук. Но както обикновено ставаше в живота, дори в момента на истинско и пълно щастие обезателно се намираше нещо да го помрачи. И сега в тъмнината някой се обади:
— Най-малко две седмици няма да можем да излезем навън. А как ще преживеем без храна?
А какво щеше да стане с тях тук, след като затвореха плътно изходите. Едва ли щяха да преживеят две седмици без въздух. Дълбоко в душите на всички се промъкна паника. Приличаха сега на пътници върху потъващ в океана кораб. Параходът, макар и обречен, все още се държи на повърхността, а паниката сред хората расте, защото нищо не може вече да ги спаси. Да, хората в метрото изпитваха съвсем същото чувство. Тях също нищо не можеше вече да ги спаси, защото пътят навън бе отрязан. Те бяха обречени.
— Направете място, дайте да мина! — викаше и се блъскаше един човек.
— Къде си тръгнал сега? — грубо му подвикваха.
— Отивам на кино.
— На кино!
— В „Праунд“ има танцова забава. Трябва да отида обезателно. Чакат ме приятели!
— И този откачи — говореха около него.
Някои пропълзяваха през тесния отвор между леко повдигнатата врата и земята. Никой не ги спираше. Един човек по-малко означаваше повече място, малко повече кислород.
Имаше вече много припаднали. Но те стояха прави, притиснати от всички страни. Място да прилегне човек нямаше. Много полудяваха само от ужаса, че ще се задушат и ще умрат така прави.
— Започва да става ужасно! — завикаха от дъното на тунела. — Остават по-малко от 30 минути. Дайте поне да пеем.
Кой знае защо хората се зарадваха на тази мисъл и веднага я приеха.
Някой запя в тъмнината модна песен, но никой не можеше да му приглася и той млъкна. Един старец подхвана приспивна песен, но в първия момент го спряха. На никого не беше сега до приспивни песни.
— Не, нека всички да я запеем — заподканяха някои. И хората подхванаха приспивната песен. И странно на душите им сякаш олекна. Всеки започна да си припомня своето детство, когато му бяха пели тази мила песничка, когато беше у дома си, сред своите. Хората си спомниха майките и бащите си, някои вече починали, други живи и сега, но далеч оттук. Опомняха си детските игри сред полето. „В градината всичко е зелено, планината хей там е обгърната в лека мъгла, леко подухва пролетният вятър и разнася чуден аромат.“ Жени и мъже пееха и по лицата им се стичаха горещи сълзи.
Всички чакаха взрива със затаен дъх и със страшна тревога в сърцата.
Онези там, в обречения град, щяха да загинат моментално, Но какво щеше да стане с останалата част от народа, никой не можеше с увереност да каже. Бояха се от радиоактивния прах, защото не се знаеше докъде щеше да се разпространи. Припомняха си атомния взрив в Хирошима. Тогава силната радиация изгаряше кожата, по телата на пострадалите се появяваха кървящи гнойни рани. А силата на очаквания взрив щеше да бъде няколкостотин пъти по-голяма и никой не знаеше какви щети можеше да нанесе. Опасността наближаваше, безпокойството на хората растеше, растеше и негодуването им, че правителството бездейно отпускаше ръце.
— Само данъците растат у нас. Правителството нищо друго не прави!
— По-голямата част от парите от данъците отиват за въоръжаването на силите за самоотбрана. А къде са сега нашите военни? Избягаха като плъхове от потъващ кораб. Парите ни отиват напразно.
— Правителството нищо не прави, за да ни защити. Какво ще правим?
И колкото повече наближаваше ужасният час, толкова недоволството на нещастниците растеше. Но нима недоволството сега можеше да разреши нещо! Едно поне беше ясно — виновни бяха ония, които управляваха и не мислеха за хората в своята страна.
И страната C, и Америка, която играеше ролята на лидер на всички съюзнически страни, бяха много далеч от Япония. Те не можеха да осъзнаят ужаса, който преживяваше сега тя, нито да й помогнат. А правителството също нищо не правеше. Всеки сам трябваше да мисли как да се спасява. Мерките по събиране на медикаменти, дрехи и храна за пострадалото население бяха безсмислени, защото те не можеха да им бъдат предадени. Щяха да успеят да се възползуват от тях само част от успелите да избягат от района Канто.