Оставаше неясно къде щеше да падне радиоактивният прах, носен от вятъра. Ами ако зловещата гъба се окаже толкова голяма, че да обгърне цяла Япония? Подготвяше ли се правителството за такъв вариант. Нищо подобно. Друг изход, освен да умрат, не съществуваше. Възмущение разлюля цялата страна.
Сред народа започнаха да се разпространяват странни слухове. Но хората вярваха, че във всеки слух има и част истина.
— Не е вярно, че ракетите са изстреляни погрешно от страната C. Това е чиста измислица. Искат просто да скрият истината — говореха вече тук-таме.
— На онези, дето измислят новите оръжия, не им стигат просто опитите. Нали ги изпитват в пустините, в атмосферата и под земята. Но на учените това е недостатъчно. Те избират един град и изпращат срещу него смъртоносното си оръжие. Ето докъде стигнаха в стремежите си да сплашат света, да господствуват над него със силата на оръжието. Япония се оказа най-подходяща за замислите им. Япония и, по-точно, Токио, защото тук има толкова много хора и грамадни съвременни здания. И те решават да направят опита си тук.
Мълвата беше толкова правдоподобна, че хората бързо повярваха в нея.
— Ние сме жертва на една измама.
— Правителството сигурно е било предварително предупредено за това. Затова избягаха толкова бързо от града.
Имаше и други, които продължаваха да вярват, че това, което предстоеше да се случи, е просто една грешка.
— Разбира се, че върху нас искат да изпробват новото си оръжие. Искат да ни унищожат и като страна.
Така че министър-председателят на Япония напразно успокои президента на САЩ.
— Господин министър-председателю — шепнеше тихо на ухото му държавният секретар, — народът организира демонстрация. Трябва бързо да помислим какво да правим.
— Как разбрахте?
— Току-що ни съобщиха. Вълненията са застрашителни.
— Сигурно се разпространяват зловредни слухове. Проверете много внимателно всичко и подробно ми докладвайте.
— Разбрах. Ще наредя всички заподозрени от преди хора да се държат под наблюдение и ако се наложи, да бъдат веднага арестувани.
Остават още 25 минути
Държавният секретар беше всъщност намекнал, че правото да се разправя с демонстрациите трябва да бъде дадено на главнокомандуващия, който и отговаряше за въвеждането на извънредно положение в страната. Премиерът обаче се колебаеше. Всяка жестока разправа над хората сега щеше да даде повод на опозиционните партии за нападки срещу него. Той взе в себе си решение веднага след катастрофата да свика парламента. Но как щяха да погледнат на това отделните министри и депутатите, предварително не можеше да се предвиди.
Подобна ситуация в страната бе възникнала през 1945 година след атомния взрив над Хирошима. Тогава правителството на Ямамото падна. Сегашната катастрофа се очакваше да бъде неизмеримо по-голяма. И най-малката невнимателна крачка, и кабинетът рухваше. Такива мрачни мисли измъчваха в този момент премиера. Но той реши да отстоява твърдо правото на правителството си да продължи да управлява.
Ако арестуваха „опасните елементи“, опозицията веднага щеше да се надигне. Можеше да се допусне, че някоя от опозиционните партии разпространяваше слуха, че ракетите едва ли са изстреляни случайно от страната C.
Премиерът си спомняше времето, когато подписаха японско-американския договор. Тогава народът се бе направо разбунтувал, в страната имаше сякаш гражданска война. Тогавашният министър-председател се беше дори изплашил за живота си.
Пълна власт да се разпорежда с положението в страната имаше сега главнокомандуващият и тя му бе гласувана по решение на кабинета на министрите. И това предложение даде сам премиерът.
До катастрофата оставаше съвсем малко време и той чувствуваше, че премалява от ужас. На всичкото отгоре трябваше да се разправя и с разни елементи, които заплашваха съвсем да разстроят реда в страната. Той реши да настоява пред главнокомандуващия за незабавното арестуване на размирниците.
Премиерът най-после прие съвета на държавния секретар.
— Ще направим така, както предлагате — рече умислен той. — Разбира се, не се знае какво може да настъпи след това. Ако не ги арестуваме, може да избухне истинска гражданска война ... Отговорността поемам върху себе си.
Осанката на министър-председателя беше в този момент величествена, тонът — твърд, решителен. Точно така си представяше той, че трябва да изглежда един политик, когато взема важно за страната си решение, и то в съдбовен момент.
— Господин министър-председателю, аз от сърце приветствувам вашата решителност — леко се поклони държавният секретар.