Но до смъртта оставаха само десетина минути и хората започнаха от ужас да губят способността си да мислят.
Оставаха още само 15 минути. Времето вървеше страшно бързо, а хората ужасени се мятаха, стенеха. Но всичко беше напразно.
Още една минута изтече, оставаха само 14. Някои трескаво брояха. 13, 12..., 11..., 10... Вече никой не можеше да се моли тихо, всички истерично крещяха, загубили сили и вяра, други се просваха пред олтарите; едни, заровили лица в студената земя, чакаха кога ще се случи неизбежното.
Безумството растеше, всички мислеха само за едно и то вледеняваше сърцата им, размътваше разума им. Отчаяни поглеждаха към небето, което беше безоблачно и спокойно.
Нима вярата в бога не даряваше мир на човешката душа? Нима не я пречистваше и спасяваше в трудни часове. Всички божества оставаха глухи и неми.
Този момент на върховно напрежение събуди заспалите животински инстинкти у хората, в душите им властвуваха страхът и ужасът и нито вярата в бога, нито изкуството, нито философията имаха някакъв смисъл сега. Но имаше и такива, които разсъждаваха какво ще бъде, след като те загинат. Един философ например размишляваше гласно за смисъла на живота и смъртта, художници искаха да запечатат на платната си хората и смъртния им ужас, писатели дописваха произведенията си, поети съчиняваха последните си стихове. Идните поколения, за които пишеха те, едва ли щяха да прочетат тези откровения. Но там е работата, че пишеха и размишляваха не само философите, поетите и писателите. Потребност да разкажат за ужаса на предсмъртния час изпитваха и някои обикновени хора. Така те преставаха да се чувствуват самотни и изоставени.
Но вече нямаше време за нищо.
Оставаха още само 10 минути. Градът се превърна в ад. Събудиха се още повече инстинктите, хората започнаха зверски да убиват, да изнасилват. Приличаха на ранени зверове.
Жените не се противяха. Пред смъртта тези неща изглеждаха глупави. Не съществуваше свян, морал, законност. Свидетели също нямаше. Някои жени дори сами увисваха на вратовете на мъжете, гонеха ги, умоляваха ги. Много по-страшна беше мисълта да умреш сама.
Особено откровени бяха омъжените жени. Тялото въставаше пред свещената тайна на съзаклятието, то едва сега бе намерило своята пълна свобода. И жените сами с настървение се хвърляха в обятията на съвсем чужди мъже. Те сякаш отмъщаваха и на онези, които нещастието не заплашваше, които продължаваха да живеят със своя морал.
Остават няколко минути
Още пет минути. Времето започна да върви много бързо. Светът броеше секундите.
Ракетите бяха навлезли вече в японско небе. Грамадните им корпуси сияеха, огрени от слънцето, те пореха властно небесната синева, защото нищо не можеше вече да ги спре. Всички земни сили се бяха отказали от единоборство с тях. Отвсякъде ги наблюдаваха със затаен дъх. Следяха ги от земята, от морето, от въздуха, А те като красавици летяха надменно и спокойно по своя път. По ефира се носеха тревожни гласове, съобщения предаваха всички наблюдателни пунктове на правителството в Осака.
Ракетите, описвайки бавно дъга, летяха към точките на попадението. Учените бяха изчислили точно траекторията на полета им. Грешката беше ясна, но нищо вече не можеше да предотврати катастрофата. Сега оставаше само да се чака краят. Светът настръхнал броеше последните минути.
— Още пет минути. Къде точно се намират сега? — попита министър-председателят един от приближените си.
— Някъде в този район — посочи на картата онзи. Ракетите бяха до самия японски бряг. До Токио имаше още съвсем малко.
Току-що постъпи съобщение от американските кораби в този район, че са прелетели над тях. Преди около 5 секунди.
— А след това къде ще прелетят. Сега вече от земята ги поемат за наблюдение нали?
— Сигурно над Инобудзаки. — И приближеният посочи на картата пътя, който следваха летящите чудовища.
— Господин държавен секретар! — скочи от стола си премиерът. — Веднага предайте заповед до целия народ! От този момент нека всички да паднат на колене и да започнат да се молят за нещастните свои събратя в застрашения район!
— Какво искате да кажете с това да се молят? — нервно, но внимателно попита държавният секретар.
— Всичките 100 милиона японци да оплакват жертвите. Да изразяват съчувствието си. Нещо като едноминутно мълчание.
— Да, да, разбрах. Както се прави обикновено след големи бедствия или на 28 декември в деня на започването на войната. Правили сме и друг път такива общонародни молебени.
— Не става дума просто за едноминутно мълчание. Има още 4 минути. Нека целият народ тържествено сведе глава пред участта на жертвите. И също десетина минути след взрива.