Такива съобщения идеха отвред. Нямаше съмнение — опасността беше преминала.
Развълнуван, премиерът се обърна към специалистите.
— А всъщност защо не е избухнала? — Имаше нещо в гласа му от тона, на обидено дете.
Двамата специалисти пристъпиха някак смутено напред. Те обясниха, че нищо не могат да кажат, преди да се изясни обстойно причината. За сега можеха да разчитат само на съобщенията, които получаваха от самолетите.
— Ракетата може да не избухне само... — започна смутено директорът на химическия институт. — Това, което ми идва сега наум, е, че влияние е оказала разликата в налягането. Станал е вероятно някакъв процес, който е предотвратил избухването.
— Може би е оказало влияние и триенето с атмосферата, което е довело до повреда в някой от механизмите — добави и военният специалист.
— Да, наистина, повреда в механизмите. В случая ролята на взривател играят пръчките от кадмий в нея. Ако там нещо се наруши, дори и да падне, ракетата не избухва.
— Сега по-просто ще ви го обясня...
И двамата специалисти се надпреварваха кой пръв да обясни на премиера, а той напразно се мъчеше да проумее смисъла на сложните и непонятни думи, с които го заливаха.
— Както и да е, важното е, че всичко свърши точно така — прекъсна лекциите премиерът. — После ще ми докладвате подробностите. Само едно не разбирам. Изстреляни бяха общо пет ракети, нали така. Три от тях бяха обезвредени и две изпуснати. Над града падна само една. Значи, би трябвало да има още една, нали?
— Да — промълви сериозен военният специалист. — Разбира се, има разлика във времето на изстрелване. Затова те не се движат едновременно. Тук се имат пред вид и триенето, и прегряването, които влияят и на разликата във времето на приземяване.
— А къде е втората ракета?
Такова запитване беше отправено до всички наблюдателни пунктове. Но съобщение за нея нямаше нито от най-близкия Инухосеки, нито от другите. Само от един много далечен остров в океана бяха съобщили, че са видели и двете ракети да прелитат над тях.
— Другата може би се е отклонила някъде по пътя — предположи премиерът.
— Това едва ли би могло да стане — отговори авторитетно директорът на химическия институт.
— Но защо тогава я няма?
— Аз също не разбирам.
— Тя също ли няма да избухне? — премиерът дълго време се канеше да зададе този въпрос, но нещо го спираше и той едва сега се откъсна от устата му.
— Ако конструкцията й е същата като на тази, която падна вече, то тя има същите дефекти и можем предварително да приемем, че също няма да избухне — отговориха и двамата специалисти.
— А, така значи — въздъхна облекчено премиерът. Министрите и висшите чиновници зад него също се отпуснаха. Всички заговориха развеселени.
— Ракетите са изстреляни едновременно. Те са с еднаква конструкция и, значи, обезателно имат еднакви дефекти? — каза вече смело премиерът.
— Да, така мислим. Не, по-скоро, надяваме се, че е точно така.
Ракетата падна със страшен трясък. Хората на много километри далече усетиха, че земята под тях потрепера. Нещо сякаш наистина раздра въздуха, сградите се разтресоха, прозорците станаха на сол. Затова онези, които бяха наблизо, наистина решиха, че това е взривът. Но скоро разбраха, че са живи, и като останалите в града наизлизаха из улиците, за да се убедят, че нищо не се е случило.
Сега вече всички знаеха, че ракетата не е избухнала. Но къде точно беше паднала, се питаха хората. Всеки искаше със собствените си очи да види къде е тя и как изглежда отблизо, за да се успокои напълно... Тя беше паднала там, откъдето се разнесе страшният трясък, а за онези, които бяха наблизо, съвсем не беше трудно да посочат мястото му.
Точно в центъра на Токио имаше грамадно игрище за бейзбол. Ракетата беше паднала в него, като беше изровила около два-три метра дълбок изкоп. Хората се насъбраха около грамадната яма. Естествено, онези, които се намираха далеч от центъра, нямаше как веднага да дойдат тук, така че не се бе насъбрала кой знае колко голяма тълпа. Отгоре обаче почти нищо не можеха да видят.
Ракетата бе изровила малък тунел и по-голямата й част оставаше скрита под земята. Няколко смелчаци се приближиха до ръба на ямата и занадничаха. Една част от ракетата, по-точно една от тези, които създаваха впечатление за хриле на риба, се беше нажежила и изпускаше искри. Целият корпус беше дълъг 24 метра, по време на изстрелването тежеше 90 тона. Дотук тя беше прелетяла 12 хиляди километра. Хората гледаха изумени това чудовище, забило нос с водородния заряд дълбоко в земята.