Ако имаше полиция и пожарникари, хората сега едва ли биха зяпали тук толкова спокойно, защото веднага щяха да изпъдят всички на грамадно разстояние и да блокират мястото. Тук беше много опасно. Но нямаше нито полиция, нито пожарникари и хората спокойно разглеждаха чудовищната ракета, която насмалко не отне живота им.
А дали всъщност ракетата бе станала напълно безопасна? Не съществуваше ли възможност например да избухне след няколко часа ... Безспорно нещо трябваше да се направи с ядрото на ракетата, за да се обезвреди. Но със сегашните средства, с които разполагаше военната мисъл, нищо не можеше да се направи. Трябваше да се търси помощ отвън, например от Америка.
Тази мисъл дойде в главата на министрите и специалистите в Осака. Още повече че вече им бе известно къде точно е паднала ракетата. Съобщението за това предадоха самолетите, които отново закръжиха над вече спасения град.
— Смятам, че трябва колкото се може по-бързо да се обезвреди ракетата. Трябва да повикаме специалисти от Америка. А вие какви мерки ще предприемете? — обърна се премиерът към двамата специалисти.
— Ами... — военният се изчерви, — разбира се, можем да я обезвредим само с помощта на американците, но аз мисля, че единственият начин е да я вдигнем и да я взривим.
— Какво-о-о! Да я взривите? — очите на премиера щяха да изхвръкнат от вълнение.
— Не просто да вземем и да я взривим. Не искам да кажа това. Предлагам най-напред да се прокопае отстрани проход до ракетата. Ровът около нея трябва да бъде около 20 метра широк. Чрез друга яма стигаме постепенно до неизбухналото ядро на ракетата. Него трябва обезателно да взривим. Разбира се, при това положение всички сгради в радиус от 29 километра ще се сринат до основи. Но това е съвсем минимална загуба. Затова пък смъртоносното ядро ще се превърне в прах.
— Аз също искам да предложа нещо — намеси се директорът на химическия институт. — За по-голяма безопасност не е ли по-добре да я обезвредим, като пуснем около ядрото кадмий. Така ще спрем реакциите на разпадане и сливане, или, с една дума, ще обезвредим ядрото.
— А няма ли при обезвреждането да избухне? — премиерът не бе разбрал досега за какво ставаше дума.
Специалистите отново се заеха да му обясняват как точно кадмиевите пръчки могат да се използуват за задържане на реакциите на разпадане и как най-безопасно можеше да стане унищожаването на чудовищния заряд.
— А, така ли? — премиерът пак нищо не разбра, но реши, че специалистите си знаеха работата. Най-важното беше всичко да се направи безопасно. Дразнеше го само мисълта, че със свои сили нищо не може да направят и трябваше да молят за помощ. Дойде му наум, че занапред трябваше повече средства да се отпускат за снабдяване на армията с по-съвършена техника. Реши за себе си обезателно да повдигне този въпрос пред Парламента. Това, което се бе случило този ден, служеше за добър урок. Нямаше да се изплаши от нападките на опозиционните партии. Военният бюджет обезателно трябваше да се увеличи. Повече пари трябваше да се отпуснат и за развитието на науката. И това обезателно трябваше бързо да се реши. Защото за такива цели парите не пропадаха напразно.
Възторгът
Хората постепенно започнаха да осъзнават това, което ставаше около тях.
И така, ракетата падна, но зарядът остана цял и не избухна. Науката немееше пред това чудо.
В църквите обаче свещениците намираха обяснение. Това беше божия намеса. И свещениците, и вярващите бяха обзети от възторг и безкрайно преклонение пред всевишния. Тържеството от гласовете, които четяха високо библията, преливаше извън храмовете. Едва сега от цялата си душа свещениците тържествено и с вяра произнасяха думите на проповедите. Хората чувствуваха с всяка клетка величието на този момент и повтаряха:
— Аз преживях този ужас, затова сигурно много, много дълго ще живея.
Или горещо се молеха:
Ти, който днес ни спаси от смъртта, бъди вечно с нас и в нас, о господи..., за да бъде вечно и нашето блаженство на земята...
Камбаните на църквите биеха. Биеха по-тържествено и по-високо дори отколкото на Великден.
Звънчетата на храмовете също разнасяха чистия си меден звън. Така чисто и тържествено звъняха те в новогодишната нощ. В будистките храмове, както и в православните църкви вярващите бяха изпаднали в религиозен екстаз, бонзите също като свещениците особено тържествено произнасяха думите на проповедите.
Религията и сега подаде ръка на хиляди хора. Нито политиката, нито науката имаха някакво значение. Синтоизмът също беше връзка с идеалите на хиляди. В храмовете се носеха тътенът на барабаните и ромонът на звънчетата. Религията върна измъчените и изтерзани хора само за миг отново в действителността. Но това ставаше в благочестивата атмосфера на храмовете и пагодите. Тълпата по улиците продължаваше своето безумство. Тя крещеше, пееше песни, лудееше и танцуваше.