Много хора обаче вярваха, че светът ще погледне на всичко през призмата на нещастието, което бяха изживели, и ще ги съди великодушно.
Разни мисли се раждаха в съзнанието на жителите на възкръсналия град. Един писател размишляваше върху темата на новия си роман. Искаше да опише видяното и преживяното. Това сигурно щеше да бъде неговият шедьовър... Колко хубаво беше все пак, че остана тук.
И поети, и критици възнамеряваха да опишат всичко. Те чувствуваха, че са длъжни просто да го направят.
Един поет вече съчиняваше ода на радостта, която щеше да изрази огромния му възторг пред живота. Стиховете се раждаха леко в главата му. После щеше да има достатъчно време да ги запише. Същото беше и с критиците. Един тържествуваше, че сега вече сам той ще напише творба. Свое собствено произведение. И щеше да стане всеобщ любимец. Достатъчно беше само да разкаже за няколкото часа ужас.
Всички, които пишеха, вече виждаха пред очите си книгите, които все още бяха само в главите им. Темата беше необятна, преживяното — интересно и потресаващо. Да, наистина съдбата им бе предоставила най-хубавия случай в живота им. Художниците бързаха да изобразят човешкия възторг и да разкажат в картините си колко прекрасно е да си жив. Те рисуваха направо на улиците. Те безспорно също създаваха своите шедьоври.
Но имаше и такива, които мислеха за своя грях. Те седяха сгушени в някой ъгъл и преценяваха.
Много честни и верни на правдата творци се канеха да опишат не само героизма на преживяното, но и всичко онова, което хората в безумието си бяха извършили. За да бъде един творец честен докрай, той не биваше да изменя на жизнената правда, дори ако трябва да изтърпи упреци и хули. Защото какво щеше да стане с правдата тогава?... Преживелите ужаса щяха да ги разберат. Нямаше да им простят само онези, които нямаха представа от случилото се. Колко прекрасно беше да си жив!
А Сачико и Кикуо лежаха прегърнати и дори не подозираха какво се е случило. Че има нещо странно, разбраха по радостните възгласи на тълпата долу. Биеха и камбаните на църквите, но не както преди, а високо и бодро.
— Какво ли пък е това? — учуди се Кикуо.
— Сигурно остава съвсем малко до взрива. — Сачико лежеше със затворени очи.
— Нищо подобно! Чуваш ли? Камбаните бият радостно. Бързо и някак особено бодро. Едва ли биха били така няколко минути преди смъртта. Пък и хората вън са сякаш оживени. Смеят се, чуваш ли?
Кикуо скочи и погледна през прозореца. Хванати за ръце, долу хората вървяха като придошла река по улицата. Всички възбудени крещяха, че са спасени, че са живи...
— Какво става? — извика Кикуо. — Обяснете какво всъщност става?
— Не знаете ли? — извика му един човек отдолу. — Ракетата не избухна. Излизайте по-бързо. Да идем да я видим, на мястото, където е паднала!
— Чу ли? Казват, че ракетата не избухнала.
— Истина ли говорят? Колко са весели само! Да няма някаква грешка?
— Не, истина е. Виж колко е часът? Беше три часът и двадесет минути.
— Но нали трябваше да избухне в три часа и девет минути!
Сачико се спусна към телевизора. Но по нито един канал нямаше предаване. Радиото издаваше само някакви странни звуци, но никъде не се чуваше глас на говорител.
— Странно, нищо няма — рече Кикуо, който също напразно се мъчеше да долови нещо. — Прекъснали са предаванията още преди три. Но не чуваш ли все пак много далеч говор, а?
— Да, слабо.
Това не е от Токио, а от безопасната зона. Предават съобщение, че ракетата не е избухнала. Не се чува, но сигурно това казват.
— Имам чувството, че сънувам. Наистина ли сме спасени?
— Ами да. Кой е казал, че трябва да умираме толкова млади. Знаеш ли, Сачико, щом сега оживяхме, сигурно дълго ще живеем, нали? Колкото е възможно по-дълго.
— Ах, колко съм щастлива. Каквото и да се случи през живота ми, винаги ще си спомням това, което преживяхме, и то ще ми вдъхва смелост.
— Излязохме по-силни от смъртта. Ах, колко е прекрасно всичко! — Кикуо разпери щастливо ръце. — Сега вече ще можем наистина да се оженим. Ние с тебе се оженихме насън. А сега наистина. И ти ще родиш деца. Дано нищо подобно да не се случва вече нито на нас, нито на нашите деца и внуци.
Едва сега двамата се прегърнаха истински щастливи.
Навън хората викаха радостни. Те ликуваха щастливи и възродени, демонстрираха волята си да живеят. Сега пак имаше луди. Луди от възторг и щастие.
— Прекрасно е да си жив! Ние оживяхме! Ние сме живи! — викаха всички.
Улиците отново се задръстиха от народ. Отвсякъде прииждаха развълнувани тълпи, които крещяха и се носеха като стадо диви животни. От страничните улички се вливаха в големия поток нови и нови ликуващи хора. Всеки викаше, ръкомахаше, крещеше.