— Слушайте — той едва успя да се изправи и каза с решителен тон, — аз искам да кажа всичко на японския народ!
— Така ли решихте?
— Но в края на краищата не загива цяла Япония. Само една част, нали? Токио и районът на юг от него. Останалата част от страната е застрашена от смъртоносния прах, там хората ще станат жертва на друга, бавна смърт. Трябва да им кажем за това, веднага, незабавно! Не можем безучастни да оставим да загинат 100 милиона души. Не, ще кажем!
— Господине, а вашето семейство?
Премиерът изстена. Семейството му сега си беше в къщи, в Шибанихонеки. Той трескаво размисляше. Представи си ги вече натоварени на колата да летят по най-прекия път към летище Ханеда. „Колко ли време им е нужно, за да се спасят?“ — помисли си той. За подготовка две минути, а след това веднага в колата. Разбира се, ако са облечени. За колко ли можеше да се отиде до Ханеда? За половин час? Не, едва ли. Бяха необходими не по-малко от 40 минути. Но ако пред тяхната кола върви полицейска патрулна кола със сирена? Дали тогава ще успеят за 20 минути? По пистата до самолета пет минути и една минута за отлитане, при условие че машината е напълно готова. Премиерът почувствува, че от тези мисли му се завива свят.
— Не, невъзможно е!
— А?
Във всеки случай това ще бъде оправдание пред народа.
— Моето семейство също остава! — премиерът гледаше втренчено, с тежък поглед секретаря. — Вие също, съветвам ви, трябва да се решите.
Секретарят стисна с ръце главата си. Премиерът погледна часовника си. Оставаха още само 30 минути. Тъкмо си помисли, че бученето на хеликоптерите вече не се чуваше, и в стаята нахлуха двама-трима американски войници. Водеше ги капитан с внушителни рамене. Хората от охраната страхливо и с недоумение се озъртаха зад тях.
Идват май да ни вземат — рече премиерът на държавния секретар. — Намерете бързо министъра на финансите, той е някъде тук из резиденцията, и го качете в хеликоптера. Той сигурно играе го. Господин А тука ли е? Какво става с господин С? Намерете и господин М!
Всичките бяха приближени на премиера. В кабинета си той беше назначил на отговорни постове свои бивши подчинени. И държавният секретар беше един от тях, като по този начин премиерът издигна честта на „момчето за всичко“. Секретарят тръгна по стаите, за да изпълни заръката на премиера, краката му се спъваха в зелените меки килими.
Министър-председателят направи знак на американските войници да почакат и се приближи до специалния телефон.
— Главният секретар ли е — попита той с привидно укрепнал глас, — след осем минути ще направя възвание до народа. Вие обявете военно положение! Поставям цялата полиция под контрола на вашето управление. Поемете контрола и на целия държавен апарат, непременно на радиото, телеграфните агенции, вестниците и всичко останало!
— Слушам — отговори другият. — Всичко ще бъде така, както заповядате.
— Колко време ви е необходимо, за да предадете нарежданията си до всички инстанции?
— Не повече от две минути. С Главното полицейско управление и останалите служби имаме пряка телефонна връзка. Съобщение ще предадем веднага и по радиото, и по телевизията. За тези, които няма да го чуят, ще разпратим по целия град специални полицейски коли с високоговорители. За охрана на реда на всички главни транспортни възли ще бъдат поставени военни отряди и полиция.
— Друго?
— По-добре би било, ако господин министър-председателят лично съобщи на населението за извънредното положение, но уви, време вече няма. За съжаление принудени сме ние, недостойните, да го правим.
— Да, да, предайте, предайте вие.
Ще приканим хората към възможно най-голямо хладнокръвие и самообладание. Ще наредим по радиото до последната минута да се предава класическа японска музика.
Изразът за класическата японска музика много учуди премиера.
— Да, някаква нежна успокояваща мелодия, която да трогва, да настройва сантиментално. Например „Огънчето на светулката“. Да, да, „Огънчето на светулката“, това е добре — говореше възбуден премиерът и в миг си помисли, че секретарят едва ли разбираше напълно от тези работи. Онези от радиото имаха грижата за това. Изпита и противоречивото чувство, че главният секретар на силите за самоотбрана прекалено ревностно се вживяваше в новите пълномощия, които му се предоставяха. Започваше май да се възгордява.
— Господин министър-председателят е съвсем прав.