— Ало, ало, сред войската забелязват ли се някакви вълнения?
— Ами... — запъна се секретарят — засега само в една част.
— А, вече започнаха! Нима са разбрали какво става? Предполагам, че някой е подслушвал, когато сме разговаряли по прекия телефон. Само така е могло да стигне до частите и вече има опити за бягство. Премиерът простена.
— Но не мислете, че това е взело кой знае какви размери. Има нареждане да се стреля по всеки, който нарушава заповедта и се опитва да дезертира. Трябва обаче да ви кажа, че войската като цяло запазва присъствие на духа.
— А военноморските сили?
— В този момент три военни кораба се готвят да напуснат пристанището на Иокоска и да се отдалечат в открито море от зоната на взрива. Това се прави с цел да се запази тази толкова необходима нам военна сила. Но дали ще успеят достатъчно да се отдалечат, това още не знаем.
— Драги мои, със сълзи в очите съм принуден да замина оттук до някоя военна база, откъдето напускам страната със специален самолет... Аз също като вас бих искал да остана със своя народ до последния миг на живота си, но съзнавам какво би станало със страната ни, ако тя останеше без правителство, и съм принуден да се съглася и да замина.
Ама разбира се, господин министър-председателю. Вие не сте военен, вие сте друго нещо и сте длъжен да го направите заради всички нас, японците. А аз до сетния миг ще бъда на поста си.
— Дръжте се! Аз сега ще кажа истината на журналистите, които са се събрали тук... А с вас се прощавам, сбогом.
— Сбогом. Пазете се и бъдете здрав.
Премиерът остави слушалката разплакан. Огледа се. В кабинета бяха останали само дошлите да го вземат американски войници, а японските служители, които до преди малко се намираха тук, бяха изчезнали. Държавният секретар също никакъв го нямаше. Нямаше го и старият лидер от управляващата партия, който беше дошъл да моли за ходатайството. Всички бяха избягали. А може би тичаха към хеликоптерите, блъскаха се, бързаха да заемат по-сигурни места.
Премиерът отвори вратата. Журналистите шумяха разтревожени. Всички до един бяха наскачали от столовете. Разтревожили ги бяха хеликоптерите. Кацането на хеликоптери на американските военновъздушни сили в резиденцията на японския министър-председател нямаше подобен прецедент досега.
Премиерът се приближи до масата с безбройните микрофони и седна. Той най-напред посочи телевизорите.
— Моля да бъде прекратено предаването по телевизията!
Водещият програмата послушно изпълни заповедта. Не беше трудно да се прочете по лицето на премиера обзелото го напрежение.
— Да се прекъсне и програмата по радиото!
— Господин министър-председателю, какво е станало?
— Само след няколко минути по радиото ще бъде предадена заповедта на главнокомандуващия силите за самоотбрана.
— Нещо случило ли се е? — към премиера се втурнаха разтревожени десетки души.
— Какво стана с предаването по телевизията? Преустановихте ли го? А предаването по радиото прекъснато ли е?
Докато произнасяше тези думи, той оглеждаше всичко наоколо с нищо невиждащи очи.
— Господа журналисти, само след 30 минути в Токио ще падне ракета. Изстреляна е от една страна, която се намира на 110 хиляди километра оттук и е членка на Организацията за мир и сътрудничество между страните в басейна на Тихи океан. Изстреляни са всъщност пет бойни ракети с мощен ядрен заряд, които сега се движат право към Токио.
Сред журналистите в миг настъпи страшна паника, някои неистово закрещяха, понесоха се стонове.
— Истина ли е, нима е истина! — питаше кресливо един разчорлен журналист.
— Истина е. Получихме пряко съобщение от главнокомандуващия американските войски у нас. Ракетите са пет на брой и всяка от тях има петмегатонен ядрен заряд. Те летят към нас.
— След колко минути ще паднат над Токио? — извиси се над останалите един тревожно гръмлив глас.
— След 28 минути и 10 секунди, в 14.50 часа. Журналистите се втурнаха през глава към вратата.
По пътя си събаряха всичко, повалиха премиера, някои, без да гледат къде стъпват, го газеха безжалостно. Някои от тях стремглаво се спуснаха към телефона, където се разгоря страшна борба. Блъскаха се, всеки теглеше към себе си, бързаше пръв да позвъни. Успя да сграбчи слушалката само един млад човек, който се беше сражавал наистина лъвски. Но щом видя как другите хукнаха към двора на резиденцията, той хвърли слушалката и побягна след тях.
В резиденцията остана само безпорядъкът от преобърнатите вещи.
Всъщност журналистите се биеха не за телефона, всички бяха същества, овладени от една мисъл — да се доберат до хеликоптерите. В двора се раздаде стрелба и петима-шестима от журналистите, които напразно се мъчеха да се доберат до машините, паднаха мъртви на асфалта.