Ирмтрауд Кремп
Денят на златното отличие
Беше се провинила. Клер съзнаваше това. Беше се провинила пред държавата, пред обществото, пред близките си. През всичкото това време бе живяла с тая вина, но сега правосъдието я застигна. Трябваше да бъде наказана. Заслужаваше го — и все пак…
Не биваше да се омъжва за Франк. Франк! За част от секундата видя лицето му пред очите си. Той се усмихваше. Не само устата му, цялото му лице се усмихваше. Лицето му със сиво-сините очи и челото, което изглеждаше по-високо, отколкото беше в същност. Клер бе обхваната от внезапното желание да заудря с юмруци в това лице, да заблъска в него като с чук, да го разбие. Очите, които я гледаха, сега бяха потъмнели. В тях бе изписано разбиране, симпатия, любов. В нея се надигна болка. Не, не, Франк не беше виновен. Не можеше да го мрази. Тя го обичаше. Обичаше го навярно повече, отколкото бе обичала Петер. Нужно й беше доверие. Така е. Франк би я разбрал. Той би я разбрал, както и Петер. Заедно биха могли да намерят някакво решение. Вината беше нейна. Трябваше да послуша майка си. Тогава, когато се запозна с Петер, много преди Франк. Колко отдавна беше то. Клер тъкмо бе навършила седемнадесет и искаше да има Петер, единствено него. Той беше едър, тъмнокос, очарователен. „Няма да излезе на добър край — бе казала майка й. — Държавата не цени такива бракове, тя само ги търпи и освен това…“ Ала Петер бе готов на всичко. Петер, подир когото тичаха момичетата, бе заслепен по нея.
И на него не бе разказала истината. Но по-късно, когато след две години… Петер беше щастлив, въпреки опасността, която ги заплашваше. Петер обичаше опасностите. Заедно се бяха опълчили срещу държавата, срещу нейните разпореждания, закони. Не, Петер също не беше виновен. Той не съзнаваше в какво се впуска, като се ожени за нея. Единствено тя си беше виновна. Клер го проумя съвсем ясно: виновен бе страхът й, нейният страх тогава, в деня на златните гривни, преди близо двадесет години. И сега трябваше да си плати за всичко.
Клер плачеше. Втренчи поглед в компютъра за приготвяне на ястия. Тук започна… краят. Наистина ли бяха изминали само няколко седмици оттогава? Не беше ли още по-рано, онази вечер, когато Франк отиде на някаква среща с приятели и Доти пожела да дойде с децата, а и Маргарет с малкия си син? Климатичната инсталация не работеше и тя току-що бе дръпнала остъклените външни стени на жилището, за да влезе малко въздух. Беше непоносимо горещо. Напълни компютъра за хранене с масло и добавките за сандвичи и постави хлебчетата върху транспортната лента. Анет стоеше до нея и й помагаше.
— Ще направя още няколко сандвича с ябълкова салата — каза тя и натисна бутона на компютъра. Обичаше ябълкова салата. Повечето деца я обичаха. Ябълки имаше рядко.
— Нали знаеш, че не можеш да ядеш с нас, Анет? — сгълча я Клер и Анет наклони глава встрани, погледна я дяволито и каза:
— Може би ще останат няколко, мамо. За после.
— Шът, шът! — смъмри я Клер и Анет взе сандвичите, от транспортната лента, постави ги на една табличка и ги отнесе в дневната.
— Пийс ще дойде ли? — попита тя. Клер кимна. Пийс бе дъщеричката на Доти. Беше две години по-малка от Анет.
В този момент камбанката дрънна.
— Идват! — извика Анет, — ще ида да отворя.
След минута пред остъклената входна врата се появи външният асансьор. Едно момче любопитно притисна нос в стъклото.
— Съксес е — каза Анет, — и леля Маргарет, но леля Доти с Пийс и Фридъм също са дошли.
Доти беше сестрата на Франк, Дороти. Тя беше закръглена и пухкава, с живи, блестящи очи и добро сърце като Франк и също като него „емералд“. Децата й — малката Пийс и около петгодишният Фридъм — бяха всичко за нея.
Към Клер пристъпи млада жена с късо подстригани тъмни коси.
— Мога ли да ти представя сестра си Лил? — попита Маргарет. — Тя дойде тъкмо когато се канехме да тръгваме. Надявам се, нямаш нищо против, че я взех със себе си, нали?
Клер бе чувала вече много за Лил. „Колко е хубава!“ — помисли си тя. Знаеше от Маргарет, че Лил беше неомъжена и отлично се възползваше от това. Бе облечена по последна мода. Сякаш влажни люспи покриваха туниката й, която й стигаше до под коляното, а по врата и ръцете си носеше сребърни украшения във формата на виещи се змии.
Анет бе отвлякла Пийс в къта за игра, а Фридъм се помъкна подире им.
— Хайде, върви да си играеш с другите! — каза Маргарет на Съксес. Но момчето не искаше.
— С ония там аз няма да играя! С такива не играя!
— Разбира се, че ще играеш! Я не се превземай! Хайде, тръгвай веднага! — И Маргарет го избута при другите деца.
— Това хлапе ще ме подлуди! — изпъшка тя. — Като си помисля, че само след няколко месеца ще ми се появи още едно такова, свят ми се вие. Господи, как ви завиждам!