— О, не! — изпъшка ужасена Доти. — Ти преувеличаваш, Лил! Не вярвам да се случи някога такова нещо. С новите „дрид“ вероятно искат да подарят най-сетне на „емералд“ деца, които приличат най-много на истинските.
— Достатъчно, достатъчно! — Лил си запали цигара. — Нека оставим тази тема. Един ден ще стане ясно кой е бил прав и кой не.
Клер разтреби масата, а Пийс и Анет й помогнаха да отнесе всичко в кухнята. След това разтегнаха сгъваемите фотьойли и ги изтеглиха до ръба на стаята, където остъклените стени все още бяха дръпнати встрани. Предупредиха децата да не се приближават много до края на пода, за да не паднат. Започна да се мръква. Насреща, пет етажа по-ниско, върху сградата на градското водоснабдяване запалиха светлините на парка. Те заблестяха разноцветни между листата на дърветата, а сънливото чуруликане на пластмасовите птички достигаше и до жилището на Клер. Захладня. Отпочиваха си, излегнати, и си приказваха, а децата бяха насядали на пъстри възглавнички по пода и си шепнеха.
— Има нещо приятно в тези жилища, разположени над деветдесетия етаж — констатира Лил, — имат чудесен изглед към покривите на по-ниските сгради. — А Клер си помисли: „Защо ли го казва? Сигурно не обича високите сгради, а само се опитва да бъде мила.“
Беше късно. Клер отвори вратата и влезе в детската стая. За всеки случай превъртя ключа. Малка беше вероятността Франк да дойде и да надникне, но човек никога нищо не знае.
Анет остави настрана книгата, която четеше, и седна в леглото. Очите й се открояваха, големи и черни, върху тясното лице — изпълнени с очакване. „Очите на Петер“ — стрелна се в ума на Клер. Но тази мека бяло-руса коса, разпусната сега по раменете й? Клер не можеше да си спомни някой от нейното или от семейството на Петер да бе имал толкова светла коса. Тя наистина изглеждаше едва на осем години, дори сега, без детските плитчици, които Клер винаги й плетеше. „Другите имаха право. Тя не се е променила, откакто преди две години се запознах с Франк“ — мислеше си Клер. Анет беше нежна и слабичка. Бе неизбежно при малкото храна, която получаваше. Клер делеше всичко с нея — тайно, вечер или когато Франк не беше в къщи. Но не смееше да изразходва много повече, отколкото би било необходимо за самата нея.
— Беше много непослушна — каза Клер и постави пъстрата чанта с надпис „играчки“ до леглото. — Как можа да дойдеш на масата и да поискаш да ядеш? — Наля мляко в една чаша и сложи в чиния едно разрязано на половинки хлебче с ябълкова салата. Сосът бе размекнал хляба и то не изглеждаше вече много апетитно. Детето лакомо посегна към него.
— Съксес ме нарече мръсна „дрид“, мамо. Той заяви, че нямало да посмея да отида на масата и да си взема нещо.
— Не е трябвало да слушаш всичко, което казва Съксес. Той не е нищо повече от едно малко момче, което си придава важност. Той повтаря като папагал онова, което е чул в училище. Ти си много по-голяма от него.
— Съксес е на седем години — каза Анет, а аз съм на осем, нали? — Тя размисли един миг. — Пийс е също на осем, но аз знам много повече от нея; А по-рано знаех по-малко и бях малка — много добре си спомням. Но „дрид“ не растат. Защо тогава по-рано бях по-малка, когато живеехме още във воденицата?
Изведнъж Клер видя пред очите си воденицата: зидовете от неодялан камък, тясната висока стълба към входната врата, огромното колело, което стърчеше над пресъхналия улей, където някога бе текла воденичната вада. Всичко сякаш се рушеше, но само на пръв поглед. Преди много, много години бяха покрили цялата воденица с консерватокс и под здравия прозрачен слой тя се бе запазила така, както бе изглеждала преди стотици години. На времето се числеше към достойните за съхранение държавни музейни сгради. Но докато Клер живееше в нея с Петер и Анет, почти никой не бе я посещавал.
— Защо по-рано бях по-малка? Кажи ми, мамо!
Както се бе замислила, Клер се стресна. Погали Анет по косата.
— Ти си друг „дрид“, не като Пийс и Фридъм, сама го знаеш. Виждаш, личи и по името ти. То е старо име и ти си съвсем ранен модел „дрид“. Такива вече няма.
— Затова трябва и да ям, нали, мамо? И никой не бива да го знае.
— Точно така, никой не бива да го знае, дори и татко. Докато живеехме още във воденицата, беше друго. Татко Петер те купи и той знаеше какъв „дрид“ си. На земята няма достатъчно храна. Тя стига само за „сел“ и техните деца и за „емералд“. „Дрид“ нямат нужда от храна, но иначе са като другите деца. А тъй като ти си особен „дрид“, трябва да ядеш, затова и растеш. Но ако някой узнае това, ще те приберат. Не биваше да идваш на масата. Сега всички си мислят, че си се повредила. Много е лошо, когато някой „дрид“ се повреди. Откача и вече не знае какво върши. Започва да чупи предмети и да напада хора. Затова онези „дрид“, които са вече неизправни, ги прибират и унищожават. И тъй, бъди по-внимателна в бъдеще!