— Добре, мамо. Няма вече. Ти не искаш да ме приберат, нали? — Детето дъвчеше последния залък от сандвича. — М-м, тази ябълкова салата! Непрекъснато бих могла да ям ябълкова салата! Не остана ли още нещо?
Клер поклати глава.
— И компютърът беше празен. Съжалявам, миличка. Аз нарочно не изядох нито един сандвич с ябълкова салата. Но въпреки това не остана нищо повече.
— Ако Съксес не беше толкова подъл, нямаше да дойда на масата — започна отново детето. — Трябваше да го чуеш какви ужасни неща каза за „дрид“. Фридъм едва не се разплака, а Пийс си запуши ушите. Тогава аз просто трябваше да му докажа, че „дрид“ не са такива, каквито казва той! А как само се хвали! След три години щял да навърши десет и сигурно щял да получи златно отличие — тогава никой вече нямало да го сбърка с някой „дрид“!
„Десет години — мислеше си Клер. — Денят на златното отличие. Анет в същност сега трябваше да е…“
— Ще ми разкажеш ли как си получила отличието, мамо? — попита детето.
— Ако си легнеш послушно и не бърбориш повече. — Детето се сгуши във възглавницата.
— Бях точно на десет години — започна Клер, — както повечето деца. Месеци преди това постоянно ни подлагаха на медицински прегледи и тестове, изпитваха ни в училище. Що въпроси само ни зададоха!
— Какви въпроси?
— Ами въпроси като въпроси. Какво най сме обичали да учим и на какво да играем, какво ни е отношението към всевъзможни неща. Веднага след това дойдоха седмиците в детския лагер, където се извършваше окончателният подбор. Цял месец бяхме там с класа.
— И после, мамо?
Клер разказа за деня, в който се бе върнала от лагера в къщи.
„Издържах! — викаше, ликуваше тя. После бе хвърлила пътната си чанта в ъгъла. — Почти всички от моя клас изкараха, само три момичета и едно момче не успяха — горките!“
Клер си спомни какво си бяха говорили и шепнали преди това в училище. Всички знаеха какво ги очакваше, ако се провалят на тестовете и бъдат „избрани“ за Selected или „сел“. Момичетата във всеки случай трябваше един ден да понесат ужасни болки, когато се наложеше да раждат. И всяка година бяха задължени да ходят на прегледи в държавната клиника, за да не би тайно да са родили някое нерегистрирано дете. Но Клер не се провали. „Получих го, мамо! Ето го!“ — бе извикала тя и размахала новия си паспорт, за да може майка й да види в него снимката със зелена точка и тлъсто отпечатаната буква „Е“, тоест „емералд“. „Знаменита си, Клер!“ — бе извикал брат й Ерик и не на лъжа се бе хвърлил на врата й. Ерик беше дванадесетгодишен и Клер много добре си спомняше, когато той получи своето златно отличие. Тя му се бе възхищавала и му бе завиждала. Чистото злато беше рядкост. Срещаше се почти само в музеите и, разбира се, у „емералд“. Всяко дете, което не станеше „сел“, получаваше златното отличие на своя най-голям ден. Също и Максим, най-големият й брат, който по онова време не живееше вече при тях, беше „емералд“. Неговото златно отличие заедно с това на Ерик висеше в рамка на стената в дневната. А сега тя сама щеше да получи такова — гривна от чисто злато, която имаше право да притежава за цял живот. Едва след нейната смърт гривната се връщаше отново на държавата и номерът от вътрешната й страна щеше да бъде заличен.
Клер беше щастлива. Тя се радваше на своя голям ден — най-важният ден в живота на едно дете. Щеше да облече бяла копринена туника и да получи подаръци — и майка й сигурно щеше да опече сладкиш от истинско брашно, както бе направила и тогава, в деня на Ерик. За деня, в който Максим бе получил своето златно отличие, Клер не можеше да си спомни.
Очите на майка й бяха овлажнели. „Плачеш ли, мамо? — бе попитала Клер. Плачеш, защото си радостна, нали? Много ли си щастлива?“
— И баба ли е плакала за това? — попита Анет.
— Сигурно — отвърна Клер и си помисли колко твърдо бе вярвала тогава, че майка й е могла да плаче само от щастие. Тя изобщо не подозираше, че майка й бе мечтала поне едно от децата й да стане „сел“, че бе желала да има един ден внуци. Детето Клер не съзнаваше какво означава да си „емералд“ и че в същност другите, „сел“, бяха тези, които са издържали решаващия тест.
— И какво стана после, мамо? — чу Клер тихото гласче на Анет. „Вече заспива“ — помисли си тя и продължи да разказва как после на определения ден не бе успяла да отиде в клиниката — една глупава простуда бе станала причина за това. „Сега трябва да ходя на инжекция съвсем сама с чуждите деца — бе плакала тя. — Нито едно от тях не познавам!“