Наложи се да изчака три седмици, докато я допуснат отново, но най-после този ден дойде. Облечена в бялата туника, обточена със златен кант, отведоха Клер сутринта в клиниката. Всички бяха дошли, дори и най-големият й брат Максим с жена си, която носеше на ръце своето „дрид“-бебе. Навсякъде висяха гирлянди и позлатени пластмасови цветя, стояха развълнувани деца и се сбогуваха с родителите си. Някои плачеха, но Клер гордо показа новия си паспорт и последва децата, които се стичаха към клиниката. След това се наредиха на дълга опашка в белия коридор. Свиреше тиха музика. Младичка сестра им раздаде лакомства. Всички дърдореха един през друг, възхищаваха се на туниките си и разказваха за подаръците си. Някои се страхуваха от инжекцията. Клер чу едно дете да казва: „Изобщо не боли“. „В помещението за облъчване показвали весели картинки.“ „Нищо подобно — извика едно червенокосо момче. — Това са стереоскопични телевизионни стени!“
Опашката бавно напредваше. На Клер й идваше да се разплаче. Всички се познаваха, само тя беше чужда. „Няма от какво да се боиш — каза най-сетне една сестра в бяла престилка, — става много бързо.“ И тя доближи спринцовката до китката на Клер и заби иглата. Клер едва забележимо трепна, но усети как емералдинът нахлу във вените й. „Послушно момиче“ — похвали я сестрата и й надяна златната гривна. А Клер си помисли: „Сега съм «емералд», истински «емералд» като Ерик и Максим. Вече съм голяма.“ Още от училище тя знаеше, че от съприкосновението със златната гривна, която лежеше върху мястото на убождането емералдинът образуваше блестяща смарагдова точка, която никога вече нямаше да изчезне и по която би могъл да се разпознае всеки „емералд“ до края на живота му.
На вратата се почука. Клер се стресна. Анет беше заспала.
— Още ли си вътре? — попита Франк. Клер се наведе над детето и го целуна. После отиде до вратата, отключи я и изгаси лампата.
— Тихо, Франк — прошепна тя. — Заспа. Аз дори не съм я усетила. Искаше непременно да й разкажа за деня на моето златно отличие.
— И затова мене ме забравяш — каза Франк. — Мен кой ще ме отведе в леглото? — И Клер видя как й намигна.
Клер лежеше в тъмното и размишляваше. Сънят бягаше от очите й. Въпреки издърпаните стени и слабото течение, което леко раздвижваше пердетата, горещината през деня още се усещаше в помещението. Едното перде не бе дръпнато изцяло и Клер можеше да вижда луната. Матовата й светлина падаше на широка ивица върху леглото. Клер отново си спомни за воденицата и за Петер. Тогава тя често биваше сама, защото Петер много пътуваше. Представяше своята фирма в целия четвърти градокомплекс и понякога не се връщаше с дни. Не го затрудняваше, че къщата им се намираше далеч от града в една долчинка в гората. Той набавяше онова, от което имаха нужда, и го донасяше, когато си идваше.
Клер се въртеше в леглото. Каква жега! Как можеше да спи Франк при такава горещина? Тя се заслуша в спокойното му, равномерно дишане. „Толкова го обичам — помисли си тя. — Би ми било непоносимо да се разделя с него. Именно затова и не смея да му кажа истината. Но скоро ще трябва да го направя. Франк е честен и прям. За него ще бъде истински шок. Но той ще ми прости. Ще намери изход. Навярно бихме могли да се преместим във воденицата. Още не й е изтекъл срокът за наема.“ Но Клер знаеше, че това бе невъзможно. Франк трябваше да изостави професията си. А от какво щяха да живеят тогава? „Ще трябва да остана отново сама с Анет във воденицата — мислеше си тя. Франк ще може да ми идва само на гости. Но какво ще правя без него?“ Клер се боеше. Страхуваше се да не го загуби.
Страхуваше се? Спомни си отново за деня на златното отличие. Защо тогава се бе оставила да я надвие страхът? Беше толкова щастлива. Но след това… Майка й веднага забеляза, че нещо не беше в ред, още щом Клер се върна от клиниката. Но едва вечерта, когато останаха сами, Клер можа да й обясни. Преглъщаше и се запъваше.
— Случи се нещо, мамо.
— Какво, Клер?
— Направих нещо ужасно.
Майка й я хвана за ръката.
— Но какво има, детето ми? Та ти плачеш!
— Ах, мамо! — с хълцане и запъване Клер й разказа всичко.
— Тъкмо бях получила гривната и се чувствах толкова горда. Но после… после…
— Какво после?
— Пред мен имаше още четири деца и тогава… тогава стана нещо със сестрата в помещението за облъчване. Сестрата, която ми даде гривната, влезе там. Двете си говореха и манипулираха с компютъра. Ние чакахме. Можех да гледам нарисуваните цветя по вратата на помещението за облъчване и голямото жълто слънце над тях. Пред мен бе едно момче с рижа коса, което непрестанно говореше за това помещение. И тогава ми… ми хрумна, какво ми беше разказвала баба за войната.