— Но ти не знаеш какво е война, Клер.
— Знам, в училище бяхме говорили за това. Но баба ми разказа нещо за облъчване и за хора, които са имали ужасни болки и е трябвало да умрат. И тогава… тогава ми хрумна, че нас също ще ни облъчват, за да не можем да имаме по-късно бебета. Слънцето на вратата означаваше живот, живот и храна за всички хора, благодарение на „емералд“, но аз си мислех само за войната. Ние продължавахме да стоим, сестрата не се появи вече, а момчето говореше ли, говореше. Изведнъж така ме достраша и после… Мамо, толкова се срамувам! — Клер цяла се бе изчервила.
— Кажи де, кажи!
— Из един път ми се приходи до клозета.
— Но, Клер, няма защо да се срамуваш от това!
— Да, но… но аз просто си тръгнах. Бях видяла преди това табелката на една врата. А после не можах да я намеря — и след това се загубих. Бяха толкова коридори и всички изглеждаха еднакво. — Клер замълча, преглътна. — Когато се върнах обратно, децата, с които бях чакала, вече ги нямаше. И сестрите не бяха същите. Сестрата, която сега правеше инжекциите, ме попита дали търся някого. Страхувах се да кажа, че не съм била в помещението за облъчване. Непрестанно мислех за баба и за онова, което ми беше разказвала за войната. Не казах и за това, че си бях тръгнала, казах само, че ми се струва, че още не съм готова. Сестрата само се засмя. „Още една златна гривна ли искаш да получиш?“ Децата на опашката се позахилиха. Тогава сестрата взе паспорта ми, отиде напред и говори нещо с другата сестра. След това ме изпрати в къщи. Не беше много любезна. „Ти си готова — каза ми тя. — Така и предполагах. Какво повече искаш? Всеки минава само по веднъж.“ Всичко беше регистрирано, мамо, и в компютъра също. Бяха се объркали и не го забелязаха. — Клер изхълца. — Но аз все пак съм „емералд“, нали, мамо? Аз въпреки това съм истинска „емералд“!
Клер бе погледнала майка си и видяла как около устните, й заигра усмивка. В очите й също се таеше усмивка, някак дълбока и потайна, сякаш се усмихваше на нещо, което беше само нейно.
— Несъмнено, Клер — бе казала тя. — Разбира се, че си истинска „емералд“. Нали имаш гривната. — После я издърпа нагоре върху ръката на Клер. — Виждаш ли, ето я и зелената точка, и паспорт ти дадоха. Щом ти е казала сестрата, че всичко е наред, значи е така. — А после добави: — Но в класа по-добре не разправяй за това.
Така бе започнало. По-късно Клер естествено узна, че не беше истинска „емералд“ и когато на седемнадесет години се запозна с Петер и той поиска да се ожени за нея, разбра каква опасност я заплашваше. Петер беше „сел“. Те можеха да имат деца и всеки щеше да види, че е измамила държавата. Сега и майка й се страхуваше. Но въпреки това Петер и Клер се ожениха и едва когато разбра, че очаква дете, тя каза истината на Петер. Той обаче бе щастлив. Щеше да има собствено дете — независимо регистрирано или не. Петер успокои Клер. Успокои и майка й. И тогава наеха воденицата — за двадесет години. Не беше скъпо. Никой не искаше да живее толкова далече от града. И там, във воденицата, се роди Анет — не присъства никой, освен майка й и Петер.
„Боже мой, воденицата! Колко хубаво си живеех там“ — мислеше си Клер. Гората стигаше почти до къщата, а зад нея дълбока пещера водеше до една скала, където беше хладно и Клер държеше хранителните си припаси. Потокът, който някога бе задвижвал колелото, бе пресъхнал, но имаше и един друг, по-голям поток, който бликаше на малки вълни върху сипеите от шисти, под ниско надвиснали клони. В плитките му води Анет си играеше и пляскаше, щом започна да се държи на малките си крачка. По-късно, когато се учеше да говори, Клер, а също и Петер, й казаха, че е „дрид“. Действително воденицата рядко виждаше посетители, но по-сигурно беше, ако Анет не знаеше истината.
Да, там те бяха щастливи — въпреки тайния страх на Клер, че някой случайно би могъл да разбере какво криеха двамата във воденицата. Всичко вървеше добре, докато…
През целия ден бе валяло. Като плътна сива стена се бе изливал дъждът от небето. Листата на дърветата блестяха от капките. През този ден Петер не се върна в къщи. Три дни по-късно го намериха хора, които искали да се спуснат към воденицата. Дъждът бе размекнал тесния горски път и го бе заличил от двете страни. Колата на Петер се бе подхлъзнала и сгромолясала в потока — потока, който Клер толкова обичаше. Не беше паднал кой знае колко надълбоко — но Петер умря, защото наоколо не бе имало никой, който да му помогне.