Оттогава Клер остана сама със своя страх. Тя продължаваше да живее във воденицата, но пенсията, която ходеше да взема в града, едва стигаше за нея и за детето. За да пазарува, също трябваше да отива до града. И тогава — две години по-късно — се запозна с Франк. Веднага го обикна.
— Трябва да напуснеш тази воденица — каза той, — ти и детето. Не можете да останете да живеете сами в гората.
„Франк! — мислеше си Клер. — Защо не ти разказах, че Анет не е «дрид»? Защо веднага не ти казах истината?“ Винаги се бе страхувала. Но Франк беше „емералд“ и с него бе по-различно, отколкото с Петер. От него тя не можеше да има деца. За какво тогава да му обяснява? Омъжи се за Франк и реши по-късно да му разкаже всичко — когато се наложеше. Сега това време беше дошло. „Ще му кажа истината — реши Клер. — Трябва да го направя, преди той сам да забележи какво става с Анет. Това ще го уплаши, но той ще ме разбере. Той обича децата. Пак ще трябва да живея сама с Анет във воденицата и само от време на време да виждам Франк. Нищо не може да се направи. Той не бива да си остави професията. Той трябва да живее в града.“ Но тъкмо това измъчваше Клер. Докато живееше с Петер, това не бе я смущавало, но сега не можеше да понесе мисълта да не вижда по цели дни Франк.
Прозвуча националният химн. Някой я търсеше по видеотелефона. Клер изключи мелодията и на екрана се появи кръглото лице на Доти. Изглеждаше възбудена.
— Мога ли да се кача за малко при теб, Клер? — попита тя. — Аз съм долу, обаждам се от вашата ВТ-централа.
Три минути по-късно тя дойде горе — но не беше сама. Съпровождаше я момиче на около единадесет години.
— Блу Скай! — каза Доти, — това е леля Клер. Кажи сега хубаво: „Добър ден!“
Момичето подаде ръка на Клер и се усмихна. Беше симпатично дете. По раменете му се спускаха на къдрици тъмна коса, а очите му, които погледнаха Клер, напомняха сапфири.
— Ти беше споменала, майко, че имам и братовчедка. Не се ли казваше Ан?
— Анет — поправи я Доти. Тя не си ли е в къщи, Клер?
— О, да, разбира се, в стаята си е. Толкова обича да чете. Анет! — извика Клер.
— Клер, аз просто трябваше да дойда и да ти разкажа — започна Доти. — Едва тази сутрин получихме Блу Скай. Нали си спомняш за оная листовка, която неотдавна донесе Лил — „НОВИ АНДРОИДИ В СИДНИ“ или нещо от този род. Беше реклама на модели в ранна юношеска възраст. Сещаш се, нали? — „Дете, което расте.“ Аз проглуших ушите на Михаел за това. Ако погледнеш, по-скоро имахме нужда от нов кухненски компютър, пък и иначе в къщи трябва да се набавят толкова неща. Вече бяхме отделили пари настрана. И тъй, за да бъда по-кратка: Вчера ходихме във филиала на GmbH за пласмент на андроиди, оттатък в… в…, ех, че не се сещам сега как се казваше оня новият квартал на север — и разгледахме какво предлагат там. И тази сутрин вече можехме да си вземем Блу Скай. Какво ще кажеш за очите й, не са ли божествени? И е толкова умна! Представи си, може да носи дори бикини, без изобщо да се виждат някакви включвателни уредби или нещо от този род! Тя е просто като истинско девойче. Освен това ще продължи да расте и ще стане по-голяма.
— Кой ще продължи да расте? — попита Анет, която току-що бе влязла в стаята.
— Твоята нова братовчедка — каза Доти и посочи Блу Скай. — Тя е „дрид“ като теб, но може да расте!
— Аз…
— Анет! — извика Клер и й хвърли предупредителен поглед.
Анет премълча „също раста“ и вместо това каза: „Аз не раста.“ Усмихна се на Клер, сякаш очакваше от нея похвала, а после се обърна към Доти:
— Защо Пийс не дойде с вас?
— Тя трябваше да наглежда Фридъм — обясни Доти, — но се радва, че вече си има сестричка.
— Искаш ли да видиш стаята ми? — обърна се Анет към Блу Скай. Момичето кимна.
— Да, с удоволствие. Ако би желала да ми я покажеш.
— Но не се бавете много — предупреди Доти, — трябва да си тръгваме веднага.
Децата напуснаха стаята и Клер се обърна към Доти:
— Фантастична е. Мога да си представя колко си щастлива. Ще ви създава много радост, на теб и Михаел. Бих искала Анет също да порасне. Сигурно е хубаво да гледаш как растат децата. — Но в същност си помисли: „Бих искала Анет да изглежда винаги като осемгодишна. Всичко би било по-лесно, макар че, откровено казано, трябва да е чудесно да гледаш без страх как тя става голяма.“ — Както вече казах — продължи Клер, — ние никога не ще можем да си позволим такъв „дрид“, дори и да бих искала да имам. Трябва да е безумно скъп.
— Нека не говорим за това — отвърна Доти, — едва ли е останало нещо от спестяванията ни. Но сега трябва да си тръгваме. Отбих се само за малко, да ти я покажа. Искам да й купя още няколко рокли и други неща. Получихме я с дрехи, но няма нищо за преобличане. А нещата на Пийс не й стават. Блу Скай! — извика тя. — Ела, трябва вече да тръгваме! — После утеши Клер: — Горе главата! Може би Анет не се е повредила. Но ти трябва да внимаваш и да я наблюдаваш. Не би било зле да поговориш и с Франк, дали все пак не бихте могли да си купите нов „дрид“.