24 август 2000 г.
Казвам се професор Джулиъс Гейбриъл.
Аз съм археолог, учен, който изследва реликви от миналото, за да разбере древните култури. Използвам доказателствата, оставени от прадедите ни, за да оформям хипотези и да формулирам теории. Пресявам митове отпреди хиляди години, за да намеря зрънца истина.
През вековете изследователите като мен са научили — по трудния начин — че човешкият страх често потиска истината. Наричали са я ерес и са я задушавали, докато църквата, държавата и съдът не са успели да преодолеят страховете си и да приемат реалността.
Аз съм учен. Не съм политик. Не желая да представям дългогодишните си, подкрепени с доказателства теории, пред самозвани учени, за да гласуват каква може да е приемливата истина за съдбата на човечеството. Естеството на истината няма нищо общо с процеса на демокрацията. Досущ криминален репортер следовател, аз се интересувам само от онова, което се е случило в действителност и какво може да се случи. И ако истината се окаже толкова невероятна, че да бъда наречен еретик, тогава нека да бъде така.
В края на краищата аз съм в добра компания. Дарвин е бил наречен еретик. Галилео Галилей преди него също. А Джордано Бруно е бил изгорен на клада, защото твърдял, че съществуват и други светове, освен нашия.
И аз ще бъда мъртъв, когато настъпи горчивият край на човечеството. „Тук почива Джулиъс Гейбриъл, жертва на болно сърце.“ Лекарят ми ме убеждава да постъпя в болница и ме предупреждава, че сърцето ми е бомба с часовников механизъм, която може да се взриви всеки момент. „Нека да експлодира“, отговарям аз. Този безполезен орган ми причинява само неприятности, откакто се разболя преди единайсет години след смъртта на скъпата ми съпруга.
Това са мемоарите ми — разказ за пътешествие, което започна преди трийсет и две години. Обобщавайки информацията, съм си поставил две цели. Първо, същността на изследването е толкова противоречива и последиците — толкова ужасяващи, че научната общност ще направи всичко по силите си, за да задуши и отрече истината за ориста на човека. И второ, знам, че има хора, като например синът ми, които ще предпочетат да се борят, а не да седят със скръстени ръце, докато краят наближава. На вас, мои „воини на спасението“, оставям този дневник и предавам щафетата на надеждата. На тези страници са скрити десетилетия на тежък труд и страдания. Сега съдбата на нашия вид е в ръцете на сина ми. И вероятно във вашите. Най-малкото, вече няма да сте част от мнозинството, което Майкъл нарича „невинните невежи“. Молете се хората като моя син да разкрият древната загадка на маите.
И после се молете за себе си.
Казват, че страхът от смъртта е по-страшен от самата смърт. Предполагам, че да станеш свидетел на смъртта на любим човек, е още по-лошо. Да видя с очите си как животът на съпругата ми свършва и да усетя как тялото й изстива в ръцете ми, беше твърде много за сърцето ми. Понякога наистина съм благодарен, че умирам, защото не мога да си представя мъката, която ще изпитам, като гледам страданията на хората по време на предстоящото загиване на планетата.
Към онези, които ще се присмеят на думите ми, искам да отправя едно предупреждение — денят на разчистване на сметките наближава и невежеството няма да направи нищо, за да промени изхода.
Днес седя зад кулисите в Харвард и подреждам тези откъси, докато чакам реда си на трибуната. Най-голямото ми притеснение е, че егото на колегите ми може да се окаже твърде голямо, за да им позволи да ме изслушат без предразсъдъци. Ако ми дадат шанс да представя фактите, знам, че мога да се обърна към тях като към учени. Но ако ми се присмеят, опасявам се, че всичко е свършено.
Страх. Не се съмнявам в мотивационния ефект на емоциите върху мен. Но не страхът ме накара да тръгна на пътешествие в онзи съдбовен ден през май 1969 година, а желанието да търся слава и богатство. Тогава бях млад и се мислех за безсмъртен, и току-що бях завършил с отличие докторска степен в университета в Кеймбридж. Докато колегите ми бяха заети да протестират срещу войната във Виетнам, правеха любов и се бореха за равенство, аз потеглих с наследството от баща ми и с двама колеги археолози — бившият ми най-добър приятел Пиер Борджия и поразително красивата Мария Розен. Целта ни беше да разкрием великата загадка около календара на маите и предсказанието за гибел на човечеството отпреди две хиляди и петстотин години.