— Нека Господ помага на всички ни.
Пирамидата на Кукулкан
Чичен Ица
Мик поведе Доминик по тесен задънен коридор. Когато стигнаха до края, се отвори врата и влязоха в херметически затворена камера.
— Това е входът.
— Откъде знаеш? — попита Доминик.
— Не знам. Усещам го.
— Но тук няма нищо.
— Гледай.
Мик сложи ръка на малка тъмна електронна клавиатура в стената и в металния корпус мигновено се появи голяма кръгла врата.
— Господи… Не знаеш как направи и това, нали?
— Пазителят сигурно го е имплантирал в подсъзнанието ми. Нямам представа кога го е направил, нито как.
Вратата се отвори и се видя тесен тунел, изсечен във варовика. Мик светна с фенерчето. Влязоха и вратата се затвори зад тях.
В коридора беше тъмно, въздухът миришеше на влага. Лъчът на фенерчето освети стръмно, почти вертикално стълбище.
Мик хвана Доминик за ръката.
— Внимавай, хлъзгаво е.
След петнайсет минути стигнаха до върха и се озоваха под таван от бял метал.
— А сега?
Преди Мик да успее да отговори, над тях се отвори квадратна плоскост и в очите им блесна дневната светлина.
Мик се прехвърли горе, после помогна на Доминик. Бяха се озовали в северния коридор на храма на Кукулкан.
Металната плоскост, която бе скрита под метър и двайсет сантиметра варовиков пласт, се плъзна обратно в първоначалната си позиция и пак запечата достъпа до междузвездния кораб.
— Нищо чудно, че не намерихме тунел — прошепна Мик.
Доминик стъпи на каменната плоча.
— Вече е към обед, а паркингът е пуст.
— Сигурно се е случило нещо.
Чу се тракане на перки и от запад се появиха два хеликоптера на военноморския флот.
— Мик, може би е по-добре да се скрием.
Червенокосият лежеше по корем на земята — гъстите храсти на джунглата закриваха тялото му — и наблюдаваше Мик Гейбриъл през мощния инфрачервен мерник. Момичето стъпи на северната плоча на пирамидата. Реймънд освободи предпазителя, усмихна се и се прицели в сърцето на жертвата си.
Хеликоптерът се сниши над Голямото игрище.
— Господа, точно под нас е.
Чейни и генерал Фекондо се вторачиха в крилатия предмет в средата на игрището.
— Господи, това е едно от онези експлозивни устройства.
— Защо не се е взривило?
В игрището отекна изстрел.
Чейни посочи пирамидата.
— Закарай ни там.
Мик лежеше по гръб. От простреляните му гърди течеше кръв. Той се вторачи в небето. Главата на Доминик закриваше слънцето. Мик усети как сълзите й капят по лицето му. Устните й бавно се движеха, но Мик не чуваше нищо, освен ударите на сърцето си.
„Пазителю?“
Затвори очи…
25.
16-20 декември 2012 г.
В света настъпи хаос… Разкритието за предотвратената гибел на човечеството с термоядрено оръжие беше посрещнато с недоверие и облекчение, а после със страх и всеобщ гняв. Как беше възможно лидерите на света да допуснат егото им да тласне човечеството до ръба? Как можеше да са толкова арогантни и слепи?
Гневът скоро доведе до насилие. Две денонощия анархията управлява света. Сградите на правителствата бяха разрушени, военните съоръжения — разграбени и посолствата на Съединените щати, Русия и Китай — опустошени, когато милиарди хора по планетата нахлуха в столиците си и поискаха промяна. Вместо да се опита да потуши насилието с още насилие, президентът Чейни предпочете да го канализира и да насочи отмъщението на американската общественост към стоте подземни бункера, построени с парите на данъкоплатците и предназначени да подслонят политическия елит по време на ядрен холокост. Събарянето на тези свръхсекретни бази, изглежда, потуши народното недоволство и послужи като предупреждение, че всички са равни.
После Чейни убеди генералния секретар на Обединените нации да издаде резолюция, основаваща се на препоръките на Националната академия на науките, института „Карнеги“ и адмирал Стансфийлд Търнър, да бъдат унищожени всички ядрени и биологически оръжия. Всяка страна, която не се подчинеше, щеше да се изправи пред офанзивните сили на Обединените нации, а лидерите й щяха да бъдат екзекутирани.
Подтикнати от масите, всички страни членки, с изключение на Ирак и Северна Корея, бързо се съгласиха да изпълнят резолюцията.