Виктор Грозни се приближи до Чейни и го прегърна. В залата се разнесоха одобрителни възгласи.
Доминик стана и заръкопляска. От очите й бликнаха сълзи. Мик тръгна към трибуната.
Залата отново утихна.
— Президентът Чейни е мъдър човек — каза Мик. — Посланието, което нося в съзнанието си, също е от мъдър човек, чиято антенна решетка ни помогна да се спасим. Докато нациите ни обсъждат политиката, светът е облъчван от радиация и се аклиматизира да приюти един много стар вид, който не се стреми нито към мир, нито към война. За този враг Земята е само инкубатор, а човечеството — обитателят му от два милиона години, който трябва да бъде унищожен. Независимо дали между нас има противоречия, нека да не правим грешка. Утре е Денят на Страшния съд. На зазоряване ще се отвори космически портал, който трябва да бъде запечатан, за да може нашият вид да оцелее. Ако не успеем, тогава нищо казано и сторено в тази зала няма да има значение. До залез-слънце утре всяко живо същество на тази планета ще бъде мъртво.
27.
21 декември 2012 г.
(4 ахау, 3 канкин)
На борда на „Джон Стенис“
00:47 ч.
Майкъл Гейбриъл гледаше черното море през отворения прозорец на каютата. Бяха твърде далеч, за да види изумруденозелената светлина. Самолетоносачът се намираше на три километра на изток от заровения в морското дъно космически кораб, но Мик усещаше присъствието му.
— Цяла нощ ли ще гледаш през прозореца? — попита Доминик от вратата на банята.
После пристъпи към него, сложи глава на гърдите му и го прегърна.
Голото й тяло бе топло.
Пръстите й се плъзнаха по корема му и стигнаха до слабините. Доминик се взря в черните му очи и прошепна:
— Люби ме.
Надигна се на пръсти и го целуна. След миг двамата се прегръщаха като любовници, които не са се виждали от години. Страховете им изчезнаха в мига, когато се сляха. Имаха чувството, че са единствените хора на света.
3:22 ч.
Мик лежеше, милваше косата на Доминик и гледаше в тавана. Изтощеното му съзнание непрекъснато повтаряше думите на Пазителя.
„Порталът към Шибалба Би ще се отвори на четвърти ахау, трети канкин. Само Хунафу може да влезе там. Само Хунафу може да прогони злото от градината ви…“
Доминик се размърда. Мик я зави с чаршафа и затвори очи.
Ела при мен, Майкъл.
— Какво?
Мик се надигна. Сърцето му биеше като обезумяло. По гърба му изби студена пот. „Няма нищо. Сънувал съм…“
Мик легна, отвори широко очи и зачака пак да чуе демоничния глас.
„Стига вече! Ще се побъркам. След единайсет години в единична килия най-сетне наистина полудявам.“ Затвори очи.
Защо се страхуваш от мен, Майкъл?
— По дяволите!
Мик скочи. „Трябва да се успокоя. Да отида да се разходя.“ Той бързо се облече и излезе от каютата.
Отново си припомни разговора с Пазителя. „Само Хунафу може да влезе там. Само Хунафу може да прогони злото от градината ви и да спаси от унищожение вашия вид.“
Усещам те, Майкъл. Близо си…
— Какво?
Ела при мен, Майкъл. Не се страхувай от мен. Ела при създателя си.
— Престани! Престани!
Мик затвори очи и се хвана за главата.
— Мик, какво ти е?
Ела при мен… при баща си.
— Махни се от главата ми!
Мик се обърна. Очите му бяха широко отворени.
Марвин Тепърман го хвана за раменете.
— Какво ти е?
— Н-не знам. Мисля, че полудявам.
— И ти, и целият свят. Не можеш да заспиш, така ли?
— Да. Знаеш ли къде точно в Чичен Ица е кацнал извънземният?
Екзобиологът извади от джоба на якето си карта, разгъна я и посочи.
— Някъде тук. Да, обектът се е приземил в нещо на име Голямото игрище. Точно в центъра му.
По гърба на Мик полазиха ледени тръпки.
— В центъра? Сигурен ли си?
— Да. Какво има?
— Трябва ни хеликоптер! Марвин, можеш ли да ни намериш хеликоптер?