Мик лежеше на земята. Изтощеното му съзнание се опитваше отново да установи телепатичната връзка, която му бе позволила да активира антенната решетка на Пазителя.
Отчаян, той се надигна и се вторачи в обсидиановия нож в ръката си. „Аз съм Хунафу, но не съм Един. Не мога да получа достъп до Черния път и да запечатам портала.“ Той се обърна и видя взвод въоръжени до зъби командоси, които се появиха от джунглата.
Майк Слейър му помогна да стане.
— Мамка му, Гейбриъл, как го направи?
— И аз бих искал да знам.
Неколцина командоси стреляха по безжизнената глава на извънземното. Куршумите се изпариха, преди да поразят мишената.
Майкъл…
Мик се стресна и вдигна глава. Гласът беше различен, но познат. И успокояващ.
„Пазителю…“
Мик затвори очи и позволи на гласа да насочи мислите му към дълбините на съзнанието му.
Отърси се от страха си, Хунафу. Отвори портала и влез. Господарите на Подземния свят, които останаха на Земята, ще дойдат да те предизвикат и ще се опитат да ти попречат да запечаташ космическия портал, преди да пристигне Бога на смъртта.
Мик отвори очи и се съсредоточи върху ужасяващата паст на Тецкатилпока.
От антената на Пазителя изригна яркосин енергиен лъч и се насочи към безжизнената глава на змията.
Челюстите започнаха да се отварят. Стреснатите командоси отскочиха. Неколцина безрезултатно откриха огън срещу мъртвото чудовище.
Мик затвори очи и се съсредоточи. Челюстите на извънземното се отвориха напълно, оголвайки ужасяващо огромните черни зъби, заобиколени от стотици по-малки и остри като игли.
А после от устата се появи втора змийска глава. Мик се съсредоточи още по-усилено. От устата на втората змия се появи трета глава.
Антенната решетка се изключи. Мик падна на колене. Беше изтощен.
А после високо над пирамидата се появи въртящ се изумруденозелен цилиндър от енергия — космически четириизмерен коридор във времето и пространството, спускащ се от помръкващото небе, за да се свърже с опашката на безжизнената извънземна змия.
Командосите пуснаха оръжията. Втрещен, Майк Слейър падна на колене, сякаш гледаше Божието лице.
Някъде вдясно от Мик кацна хеликоптерът на президента.
Мик се вторачи в отворения портал. Преценяваше решението си и се опитваше да преодолее страха си.
— Мик!
Доминик слезе от хеликоптера.
Мик си спомни думите на Пазителя. „Не й позволявай да влезе.“
— Чейни, дръжте я настрана!
Президентът я сграбчи за китката.
— Пуснете ме! Мик, какво правиш…
Той я гледаше и усещаше как тежестта в гърдите му се увеличава. „Тръгвай! Направи го веднага, преди тя да те е последвала!“
Мик стисна в дясната си ръка ножа от обсидиан, обърна се и влезе между отворените челюсти на първата уста на змията.
28.
Челюстите на влечугото се затвориха зад него. Третата глава се сви и се вмъкна в устата на втората. Мик се озова в непрогледен мрак. Сърцето му биеше като обезумяло. Изведнъж входът го всмука напред. Догади му се и той затвори очи.
Светлина.
Мик отвори очи. Чувството за гадене премина. Той вече не беше в устата на змията, а стоеше на игрището на маите, което беше обградено от огромен въртящ се цилиндър от изумруденозелена енергия.
„Влязъл съм в портала… Намирам се пред прага на друго измерение.“
Сякаш гледаше света през ярко оцветени очила. Всичко се въртеше. Видя лилав небосвод, осеян с милиони звезди — всяка излъчваше калейдоскоп от енергийни вълни, докато се движеше в гоблена на вселената. Точно над главата му беше тъмната ивица, която течеше като космическа река от пурпурен газ в самия център на тъмночервения космос.
Мик тръгна напред. Нещата около него се замъглиха.
На стотина метра пред себе си, в другия край на игрището, Мик видя втората уста на змията, която се намираше под Храма на Брадатия.
От разтворените челюсти се появи фигура, облечена от главата до петите в черно наметало.
Мик се разтрепери, но стисна още по-здраво обсидиановия нож.
Съществото се приближи до него. Ръкавите на наметалото се повдигнаха и невидими ръце смъкнаха качулката и откриха лицето.
Мик зяпна. Краката му омекнаха и той падна на колене.