Мария Гейбриъл погледна сина си и се усмихна.
Отново беше млада — поразително красива жена на трийсет и няколко години. На раменете й падаха тъмни къдрици, а черните й като абанос очи го гледаха с майчинска любов.
— Майкъл.
— Не… Не може да си реалност.
Мария докосна лицето му.
— Реална съм, Майкъл. И много ми липсваш.
— И ти ми липсваш. — Той я хвана за ръката и се вторачи в лицето й. — Мамо… Как?
— Има много неща, които не разбираш. Целта в живота ни, метаморфозата на смъртта — всичко е процес, позволяващ ни да се освободим от физическите окови, за да еволюираме и да влезем в по-висше измерение.
— Но защо си тук? Какво е това място?
— Връзка, жив портал, свързващ един свят с друг. Изпратиха ме да те напътствам, Майкъл. Ти си подведен, мили мой, измамен от Пазителя. Всичко, което са ти казали, е лъжа. Отварянето на портала е Второто пришествие. Пазителят е злото. Духът на Шибалба витае в космоса. Той ще мине над Земята и ще донесе мир и любов на човечеството. Това е съдбата на човечеството, сине мой, и… твоята.
— Не… разбирам.
Тя му се усмихна и приглади косата му.
— Ти си Един Хунафу, Първия баща. Трябва да бъдеш насочван в тунела между тленността и другия свят.
Мария вдигна грациозно ръка и посочи. От устата на змията се появи друга фигура, облечена в бяло.
— Виждаш ли? Първата майка чака.
Мик отвори уста. Това беше Доминик!
— Бъди нежен с нея, Майкъл. Тя е объркана. Още е в състояние на промяна.
Мария се обърна и хвана Доминик за ръката. Очите на Доминик бяха широко отворени и невинни. Красотата й беше зашеметяваща.
— Тя не може да живее без теб.
— Мъртва ли е?
— Самоуби се. — Майка му внимателно отметна черните коси от дясното слепоочие на Доминик и се видя кървяща рана от куршум.
— О, боже…
Раната заздравя пред очите му.
— Съдбата й е преплетена с твоята. Тя ще бъде Ева, а ти — Адам. Духовете ви ще родят нова епоха на Земята и ново виждане за духовния свят.
Унесеният поглед на Доминик постепенно се фокусира.
— Мик?
А после се усмихна. Той я притисна до гърдите си. Сърцето му преливаше от обич.
Но в следващия миг някакъв глас в съзнанието му настоя да се съвземе.
— Чакай. Какво искаш да кажеш? Защо душите ни? Мъртъв ли съм?
— Не, скъпи, още не. — Мария посочи обсидиановия нож. — Трябва сам да го направиш. Това е най-висшата саможертва, за да спасиш човечеството.
Мик се втренчи в ножа. Ръцете му трепереха.
— Но защо? Защо трябва да умра?
— Смъртта е триизмерно понятие. Има много неща, които не разбираш, но трябва да вярваш на мен… и на създателя. — Мария докосна лицето му. — Знам, че се страхуваш. Но не се безпокой. Ще изпиташ мимолетна болка и ще се освободиш от физическите окови на живота. И после те чака вечно спокойствие.
Доминик го целуна.
— Обичам те, Мик. Сега разбирам, че съм влязла в друг свят. Усещам в сърцето си присъствието ти. Съдбата е отредила да бъдем заедно.
Той докосна острието на обсидиановия нож и от пръста му потече кръв.
Кръвта му беше синя!
В съзнанието му премина образът на камерата на Тецкатилпока, последван от думите на Пазителя. „Двамата зли Господари на Подземния свят ще дойдат да те предизвикат. Те ще се опитат да ти попречат да запечаташ портала преди Той да пристигне.“
— Добре ли си, Мик? — загрижено попита Доминик. — Обичам те.
— И аз те обичам.
Тя го прегърна.
— Пожертвах живота си на Земята, защото не можех без теб. Знаех, че сме сродни души.
„Сродни души?“ Мик се обърна към Мария.
— Къде е баща ми?
— Джулиъс е в друго владение. Трябва да умреш, за да го видиш.
— Но защо виждам теб и Доминик?
— Доминик е Първата майка, а аз съм водачът ти. Ще видиш другите, когато умреш.
Мик си спомни как баща му душеше майка му с възглавницата, после вдигна ножа и се втренчи в него.
— Мамо, Джулиъс те обичаше истински, нали?
— Да.
— Все повтаряше, че сте сродни души, предопределени да бъдете вечно заедно.
— Като нас — каза Доминик, без да пуска ръката му.
Мик не й обърна внимание.
— Онова, което ти направи, го съсипа. Той страда до края на живота си.
— Да, знам.
— Бях голям егоист. Така и не разбирах какво всъщност направи той и защо. — Мик погледна майка си. — Татко те обичаше много и беше готов да прекара остатъка от дните си в терзания, отколкото да те гледа как страдаш. Но той не се самоуби. Баща ми отстояваше своето до края. Направи го заради мен.