Бока Ратън, Флорида
Черната лимузина зави на юг по шосе 441 и се отправи към медицинския център. Доминик Васкес седеше на задната седалка, държеше ръката на Едит и гледаше новините на малкия телевизор.
— „Учените и археолозите са озадачени защо за пръв път от хиляда години сянката на пернатата змия не се появи на северната фасада на пирамидата на Кукулкан днес, по време на пролетното равноденствие. Алисън Киерас от емисия «Новини», канал Седем, на живо от Чичен Ица.“
Лимузината се приближи до медицинския комплекс и Едит изключи телевизора. Единият от въоръжените телохранители отвори задната врата и помогна на Доминик и на майка й да слязат.
— Днес си много весела.
Доминик се усмихна.
— Усещам го.
— Кого?
— Мик. Той е жив. Не ме питай как, но усещам присъствието му в сърцето си.
Едит реши, че е по-добре да не казва нищо, и я поведе към болницата.
Доминик лежеше на масата за прегледи и докато лекарят прокарваше палпитатора на ултразвуковия апарат по подутия й корем, гледаше монитора. Едит стисна ръката й, когато се чу звукът от туптенето на малкото сърце.
— Това е първото… А ето и второто. Всичко изглежда много добре. — Лекарят избърса с влажна кърпа гела от корема на Доминик. — Е, госпожо Гейбриъл, искате ли да знаете какъв е полът на близнаците ви?
Доминик погледна Едит с насълзени очи.
— Вече го знам, докторе. Вече го знам.