Всичко свършва само за минути. Хищниците ръмжат, тракат със зъби и разкъсват още потрепващата плячка. Заети с убийството, велосирапторите не обръщат внимание на треперещата земя под краката си и на приближаващия се тътен.
Над главите им преминава тъмна сянка. Птицеподобните динозаври едновременно поглеждат нагоре. От челюстите им капе кръв. После те заръмжават срещу огромната като планина водна стена.
Високата колкото двайсет и два етажна сграда вълна се надига, разбива се, смазвайки стреснатите ловци, и се придвижва на север, като унищожава всичко по пътя си.
Залива сушата, като помита растителността, скалите и всичко живо, и се разпространява на стотици километри. Малкото останали дървета извън пътя на водата се запалват, когато горещите взривни вълни превръщат въздуха в същинска пещ. Два птеранодона се опитват да избягат от този ужас, но когато се издигат над дърветата, крилете им пламват и те изгарят от нажежения вятър.
Изстреляните към небето парчета иридий и камъни започват отново да навлизат в атмосферата, досущ светещи метеори. За няколко часа цялата планета се обвива в гъст облак от прах, пушек и пепел.
Горите ще горят няколко месеца. Почти година никаква слънчева светлина няма да прониква през черното небе, за да стигне до повърхността на някога тропическия свят. Временното преустановяване на фотосинтезата ще унищожи хиляди видове растения и животни на сушата и в морето, а връщането на слънцето ще бъде последвано от ядрена зима.
За един-единствен апокалиптичен миг изведнъж свършва господството на динозаврите, продължило сто и четирийсет милиона години.
Дни наред лъскавият златист кораб остава в орбита високо над опустошения свят. Сензорите му непрестанно сканират мястото на падането. Магистралата в четвъртото измерение отдавна е изчезнала и въртенето на галактиката вече е изместило точката за достъп до тунела на няколко светлинни години.
На седмия ден, на взривеното морско дъно започва да блести изумруденозелена светлина. След няколко секунди към космоса се отправя мощен радиосигнал — тревожно повикване, насочено към горната част на галактиката.
Формите на живот в кораба, движещ се в орбита около Земята, засичат сигнала, но твърде късно.
Злото е пуснало корени в още една небесна градина и е само въпрос на време кога ще се събуди.
Златистият междузвезден кораб се движи в геосинхронна орбита точно над врага. Зареденият със слънчева енергия автоматичен свръхвълнов радиосигнал се излъчва непрекъснато и заглушава всички заминаващи и пристигащи предавания. После корабът се затваря. Енергията се пренасочва към животоподдържащите капсули.
За обитателите на междузвездния кораб времето спира.
На планетата Земя часовникът започва да тиктака…
1.
8 септември 2012 г.
Маями, Флорида
Психиатричната клиника в Южна Флорида беше седеметажна сграда от бял бетон с боядисани в зелено первази на прозорците. Намираше се в неугледен квартал на запад от Маями. На покрива имаше ограда от бодлива тел.
Трийсет и една годишната Доминик Васкес караше на юг по шосе номер 441. Днес беше първият ден на стажа й, а тя закъсняваше. Васкес спря на паркинга за посетители, набързо прибра на кок катраненочерната си, дълга до кръста коса и хукна към входа.
Магнитните врати се отвориха и тя влезе във фоайето с климатична инсталация.
Зад бюрото за информация седеше петдесетинагодишна латиноамериканка — четеше сутрешните новини на тънък като вафла компютърен монитор с размерите на лист хартия.
— Какво обичате? — без да вдига глава, попита тя.
— Имам среща с Маргарет Райнике.
— Доктор Райнике вече не работи тук.
— Но аз говорих с нея преди две седмици.
Секретарката отмести поглед от екрана и вдигна глава.
— Коя сте вие?
— Доминик Васкес. Тук съм за едногодишен стаж. Завърших Държавния университет във Флорида. Доктор Райнике трябваше да ми бъде ръководител.
Жената вдигна телефона и набра някакъв вътрешен номер.
— Доктор Фолета, една млада жена, казва се Доминик Васкес, твърди, че трябва да стажува при доктор Райнике. Добре. — Секретарката затвори. — Изчакайте. След малко доктор Фолета ще слезе да разговаря с вас.