— Аз съм директор на клиниката и може да се възприеме като конфликт на интереси, ако съм единственият, който го лекува.
— Но защо не съставите екип…
— Не. — Търпението на Фолета се изчерпваше. — Майкъл Гейбриъл е мой пациент и аз решавам кое е най-подходящото лечение за него. Скоро ще разберете, че той е много умен и интелигентен измамник. Коефициентът му на интелигентност е почти сто и шейсет.
— Това е доста необичайно за шизофреник.
— Да, но не и нечувано. Мик си играе със социалните работници и терапевтите. Нужен е човек с вашата подготовка, за да вникне в безсмисленото му бръщолевене.
— И кога ще се запозная с него?
— Още сега. Ще го заведат в изолатора, за да мога да наблюдавам първата ви среща. Сутринта му казах, че ще дойдете. Той очаква с нетърпение да говори с вас. Но внимавайте.
На горните четири етажа на клиниката живееха по четирийсет и осем пациенти. Помещенията бяха разделени на северни и южни крила с килии и стая за почивка с дивани и телевизор, намираща се в средата. Всеки етаж имаше собствена охрана и стая за персонала. Никъде нямаше прозорци.
Фолета и Доминик се качиха със служебния асансьор на седмия етаж.
Директорът поздрави пазача от охраната и го представи на новата стажантка. Марвис Джоунс беше около петдесетгодишен и имаше мили кафяви очи, които излъчваха доверие, придобито от опит. Доминик забеляза, че не е въоръжен. Фолета обясни, че на етажите с пациентите не се позволява внасянето на оръжие.
Марвис ги заведе до еднопосочно огледало, гледащо към изолатора.
Майкъл Гейбриъл седеше на пода и се бе облегнал на стената срещу огледалото. Беше облечен в бяла тениска и бял панталон. Изглеждаше в отлична физическа форма. Мускулите му изпъкваха под дрехите. Беше висок, почти метър и деветдесет, и широкоплещест. Косата му беше тъмнокестенява, дълга до раменете и къдрава. Лицето му беше красиво и гладко избръснато. От дясната страна, между челюстта и ухото, имаше дълъг няколко сантиметра белег. Очите му бяха приковани в пода.
— Симпатичен е — отбеляза Доминик.
— И Тед Бънди1 е бил симпатичен — каза Фолета. — Ще ви наблюдавам оттук. Убеден съм, че Мик ще бъде очарователен и ще иска да ви смае. Когато реша, че ви стига, ще накарам медицинската сестра да влезе и да му даде лекарството.
— Добре. — Гласът й потрепери. „Отпусни се, по дяволите.“
— Нервна ли сте? — усмихна се Фолета.
— Не, просто съм малко развълнувана.
Доминик влезе в изолатора и потрепери, когато вратата се затвори след нея.
Стаята беше три на три и половина. Желязното легло беше завинтено за пода. Дюшекът беше тънък. До леглото имаше стол, също закован за пода. Опушеното стъкло на стената вдясно беше неприкритото еднопосочно огледало. Миришеше на дезинфекционен препарат.
Мик Гейбриъл стана. Главата му беше леко наведена и Доминик не виждаше очите му.
Тя протегна ръка и се усмихна.
— Доминик Васкес.
Той вдигна глава. Очите му блестяха като на животно и бяха толкова черни, че беше невъзможно да се определи къде свършват зениците и откъде започват ирисите.
— Доминик Васкес. — Мик произнесе всяка сричка внимателно, сякаш я запечатваше в паметта си. — Много ми е приятно да…
Усмивката изведнъж изчезна и лицето му стана безизразно.
Сърцето на Доминик започна да бие като обезумяло. „Успокой се. Не мърдай.“
Мик затвори очи. С него ставаше нещо странно. Горната му устна се повдигна. Ноздрите му се разшириха като на звяр, преследващ плячка.
— Ела при мен.
Каза го тихо, почти го прошепна. Гласът му беше дълбок.
Доминик се пребори с желанието си да се обърне към опушеното стъкло.
Мик отвори очи.
— Кълна се в душата на майка ми, че няма да те нараня.
„Наблюдавай ръцете му. Ритни го, ако се нахвърли върху теб.“
— Приближи се, но без да правиш резки движения. Доктор Фолета те гледа.
Мик направи две крачки напред и застана пред нея. После се наведе, затвори очи и вдъхна мириса й.
Тя настръхна. Мускулите на лицето му се отпуснаха, а мислите му явно напуснаха стаята. От очите му се отрониха няколко сълзи и потекоха по страните му.
За миг в Доминик заговори майчинският инстинкт. Преструваше ли се Мик? Тя се напрегна.
Той отвори очи. Животинският блясък бе изчезнал.
— Благодаря ти. Мисля, че майка ми си слагаше същия парфюм.