— Естествено, ние можем да си кажем сбогом и още сега, ако много държите на това. Вече ви споменах, че нашата обща дейност е приключена. Не виждам обаче как бихте се оправили сам с тия ваши два паспорта, нито един от които не влиза в работа.
— Добре — избъбрям примирено. — Ще разчитам на вашата помощ.
— И няма да сбъркате. А сега Мод ще ви изведе. Аз ще поостана да измия чиниите.
— О, мистър… — възкликва Мод, свикнала да приема всички думи на шефа си за чиста монета. — Ако е за чиниите…
— Вървете, вървете — кима Сеймур. — Сега е най-подходящото време за път.
— Сега е най-подходящото време — повтаря Мод, когато излизаме и се отправяме към колата. — Ако караш по светло, всички те виждат. Ако пътуваш много късно, изглеждаш подозрителен.
И понеже се готвя да седна на обичайното си място, тя побързва да поясни:
— Не тук, Албер. Излегнете се отзад на седалката и се завийте с оня шлифер. Не е нужно да ви забелязват отвън.
— Ами ако надникнат вътре?
— Ще дадете вид, че не ви е добре.
— Но те търсят един белгиец.
— Вече не сте белгиец. Вече сте австриец. Ето паспорта ви. Разбира се, най-добре е да не се стига до вадене на паспорти.
Тя запалва мотора и плавно потегля, завива, възлиза по стръмното и излиза на шосето.
— Досега само това не ми се беше случвало: да пътувам като ръчен багаж, хвърлен отзад на седалката.
— Ето, виждате ли: значи, още едно преживяване. Някоя вечер, тогава, когато наистина ще имате жена и деца, ще седите с тях край камината и ще им разказвате как сте пътували като ръчен багаж в колата на едно случайно служебно лице.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Събуждам се с усещането, че се намирам в някаква градина. Не съм далеч от истината. Градината не е в самата стая, но е почти надвиснала над мене от отворения прозорец, заемащ цялата стена край леглото. Лекият вятър плавно полюшва гъсталака от избуяли растения, увенчани с огромни розови и теменужни цветове, а в помещението се носи дъх на утринна влага и аромат на… отде да знам на какво, не съм специалист по цветята.
Спалнята ми е в партера, а в тая вила партерът е закопан на един метър под земята и това ми дава илюзията, че аз също съм надеждно закопан и лежа между градинските лехи сред високата гъста листовина, напълно скрит от погледа на всички възможни полицаи, с бели каски, зелени фуражки или в скромни цивилни облекла.
На вратата се почуква, но аз не обръщам внимание на тоя паразитен шум, все още упоен от съня и от аромата на розово-лилавите цветя. В отговор на моето мълчание чукането става още по-настойчиво и дори се раздава мелодичен женски глас:
— Албер, спите ли?
— Спя, да. Или по-точно спях, преди вие да почнете да тропате.
— Но часът е девет.
— И какво като е девет? На църква ли ще ходим?
— Яйцата ви ще изстинат.
— С това трябваше да почнете, скъпа. Ако искате да вдигнете някого, почвате с яйцата, а не с часа.
След двайсетина минути, вече измит и избръснат, влизам в светлия хол, изпълнен също с цветя — най-вече по тапетите и по импримето на завесите. Вниманието ми обаче бива привлечено не толкова от този разкош на пастелните тонове, колкото от разкоша на приготвената трапеза.
— Вие страшно ми липсвахте през последните дни, скъпа Мод.
— Знам, знам. Сядайте.
Настъпва съсредоточено мълчание. Когато се яде, не се приказва — това го има и в най-простата брошура по хигиена на храненето. Едва след като приключваме с топлите блюда и стигаме до третата чаша кафе, дамата забелязва:
— Вие сте се пременили, сякаш се готвите да излизате.
— Не обръщайте внимание. Навик от младини.
— В смисъл?
— В смисъл, че на младини ми се случи да поседя някой и друг месец затворен в една вила, подобна на тая. Не съществуваше никакъв шанс да се измъкна от вилата, но въпреки туй редовно всяка вечер си обличах новия костюм и прекарвах четвърт час пред огледалото, зает с възела на вратовръзката. Това ми създаваше илюзията, че наистина се готвя да ходя някъде.
— А защо бяхте принуден да седите в тая вила?
— Похитен бях от една жена.
— Каква жена?
— Такава, като вас.
— Толкова дебела?
— Е, нейните форми не бяха тъй разкошни като вашите. Но що се отнася до деспотизма, човек би казал, че сте родни сестри.
— Албер, как не ви е съвестно…
— Да, да, знам какво ще последва; изпълнявате нареждания, правите го за мое добро и пр. Тъй че прескочете тая глава и минете на следващата. Каква е програмата?
— Програмата е също като в оная вила от вашите младини: никакво излизане.
— А вие?
— Аз — също.
— Значи — отново призракът на гладната смърт.