— Не мога да говоря глупости.
— Можете, Албер. Пред мене сте го правили. И не забравяйте микрофончето. Най-добре е да го пъхнете между седалището и облегалката на креслото.
— Много тайно място.
— Възникне ли подозрение, никое място не е тайно. Но подозрение едва ли ще възникне. За всеки случай не пропускайте да подхвърлите между другото, че още днес заминавате. Нека Дейзи смята, че изчезвате безвъзвратно.
— Не е изключено и това да стане.
— Не се тревожете за нищо. Аз ще бъда съвсем наблизо.
— Къде точно?
— Не си обременявайте главата с излишни подробности. Достатъчно е да знаете, че не сте сам.
Точно в десет часа заранта възлизам по съответното стълбище до първия етаж и натискам съответния звънец. Вратата се отваря почти незабавно и не случайно: младата наивка се е приготвила да излиза.
— А, каква неприятна изненада! — възкликва тя, като ме разпознава.
— Съжалявам.
— Исках да кажа, че имам час при фризьорката.
— Съжалявам.
— Е, стига го повтаряхте. Или влизайте, или си вървете. Ако питате мене, най-добре си вървете. Елате следобед.
— Съжалявам — произнасям отново. — На обяд заминавам.
— За колко дни?
— Боя се, че завинаги.
— Боите се… съжалявате… Още първия път, като ви видях, разбрах, че сте от тия, нерешителните и церемониалните. Хайде, влизайте.
Добре, казвам си, като я следвам. Щом това те дразни, ще бъда тъкмо такъв — нерешителен и церемониален. Напук на препоръките на Мод.
Холът, в който Дейзи ме въвежда, няма нищо общо с пищната обстановка у Сандра. По стените афиши на Сантана, Спейс и разни подобни състави, които са много на мода в продължение на един сезон, а на пода — нисък ориенталски диван, стереоуредба, пръснати или струпани на купища грамофонни плочи, преполовена бутилка скоч и всевъзможни съставки на горното и долно дамско облекло, с изключение на сутиени. Дейзи не носи сутиени, понеже така е модерно и понеже няма какво да сложи в тях.
— Сядайте, където намерите, докато разтребя за минутка — нарежда домакинята.
Оглеждам се, обаче не намирам нищо за сядане, като се изключи диванът, висок два пръста над пода. Свличам се прочее върху него, докато домакинята прибира оттук-оттам слипове и чорапи, като върти под носа ми игривия си малък задник, пристегнат до задушаване в черния копринен панталон.
— Какво ви води? — запитва тя, след като запокитва всичко събрано в един ъгъл на стаята и застава пред мене с ръце на хълбоците.
— Води ме… Не знам дали няма да ви прозвучи неприлично… Води ме една непреодолима жажда…
— За сексуална близост — сеща се наивката.
— По-скоро бих казал — за отмъщение.
— Почва да става интересно — установява Дейзи, като се свлича на дивана до мене.
— Тази нелепа история доведе до гибелта на Ерлих — започвам.
Но момичето бърза да ме прекъсне:
— Нека не безпокоим мъртъвците.
— Само че аз загубих доста кръгла сума. Неудобно ми е дори да я назова.
— В такъв случай не я назовавайте.
— И за всичко е виновен този мошеник… простете за израза… този долен тип Райън.
— Когато някой губи, все някой трябва и да печели — заключава философски Дейзи.
— Това не е печалба, тава е грабеж — възразявам.
— Почвате да ме отегчавате. Дебютирахте интересно, а сега ме занимавате с финансовите си проблеми.
— Неизбежно встъпление — бързам да се извиня. — Ако минем към същината на въпроса…
— Именно към това минете.
— Ако минем към същината на въпроса, решил съм да отмъстя на Райън.
— Похвално решение — съгласява се наивката. — Щом има престъпление, трябва да има и наказание. Още Достоевски го е казал. Само че, господине, аз не съм Достоевски, тия проблеми не стоят в центъра на вниманието ми, а на всичко отгоре имам и час при фризьорката.
При тези думи тя понечва да се изправи, ала не успява, понеже аз с галантен жест през кръста отново я връщам на дивана.
— Вие ме прегръщате? — вдига озадачено вежди момичето. — Какво ли може да означава това?
— Още не съм стигнал дотам. Още опитвам да се владея…
— Дано успеете.
— … Защото искам да ви обясня, че макар да не сте Достоевски, въпросът ви засяга, и то съвсем отблизо.
— Тъй ли?
— По-точно, засяга вашия приятел Томас.
— Томас не ми е приятел. Той ми е сърдит. Или — аз на него. Във всеки случай, скарани сме.
— Ето го и повода да се сдобрите.
— Откъде знаете, че искам да се сдобрявам?
— Добре тогава, оставете да ви го отмъкне Сандра.
— Я виж! Вие ми изглеждате прекалено осведомен за неща, които не ви засягат.
— Засягат ме. И тъкмо тава се опитвам да ви обясня, че ни засягат едни и същи неща и че имаме общи интереси. Райън е на път да ликвидира Томас. Аз обаче притежавам един документ, с който Томас може да ликвидира Райън. Ясно ли ви е?