— Хер Каре? — запитва смътният познат, като се изпречва между мене и улицата.
Една може би невинна фамилиарност, предизвикваща у мене един също невинен жест: отблъсквам го без излишна грубост, обаче достатъчно енергично и заставам на тротоара.
— С какво мога да ви бъда полезен?
— Не ме ли познавате?
— А, да — сещам се и маркирам една учтива усмивка. — Вие бяхте помощникът на Томас… мистър…
— Мистър Мур — подсказва ми онзи.
— Да, да, мистър Мур. Много ми беше приятно — избъбрям, като продължавам пътя си.
Излиза, че фамилиарността на Мур не е чак тъй невинна, защото той отново се озовава редом с мене, вероятно забравил за къде се е запътил.
— Какво щастие, че ви срещнах. Моят шеф, мистър Томас, ужасно много иска да ви види.
— Ще ми бъде приятно — кимам любезно. — Нека ми се обади. Аз съм отседнал в Хилтън.
И правя още три крачки към гарирания наблизо зелен мерцедес, преди Мур повторно да ми препречи пътя.
— Няма ли да е нахално, ако ви предложа още сега да отскочим до него. Той е тук, съвсем наблизо.
— Не, съжалявам, но в момента не съм на разположение — процеждам и наново, този път по-енергично, отстранявам натрапника.
Още пет крачки към мерцедеса. И още веднъж Мур се е озовал пред мене:
— Казвате, значи, че сте отседнали в Хилтън?
— Именно.
— Обаче там ви няма записан.
— Сведенията ви са остарели, драги. Пристигнах тази заран. Впрочем на какво дължа този интерес — да ме търсите по хотелите?
— Служба, какво да се прави — въздъхва Мур. — Аз съм от военната полиция.
— Можехте с това да почнете — забелязвам, като отново го отмествам. — А не да играете на светски покани.
— Не се опитвайте да ме блъскате — произнася с вече заплашителен тон мъжът.
— А вие не се опитвайте да ме спирате.
— Казах ви, че съм от военната полиция.
— Отде мога да знам какъв сте.
Вместо отговор Мур вади служебна карта и ми я показва.
— Това променя нещата — промърморвам. — Искам да кажа, че сега ви вярвам. Колкото до другото — гледайте си работата. Не се числя към вашата армия и пет пари не давам за вашата полиция.
— Има и друга полиция! — напомня мъжът.
— Точно така. Обърнете се към нея.
Отстранявам го този път съвсем грубо, като едва не го събарям, и вече съм на две крачки от мерцедеса, когато Мур наново ме настига. Изпод сивото му лятно сако дискретно се подава дулото на масивен люгер.
— Не мърдайте, Каре!
Вместо отговор правя бърз скок към колата, отварям вратичката, сядам, запалвам и стремглаво потеглям.
„Ще бъда съвсем наблизо“ — бе казала дамата. Улицата обаче е пуста, ако не се смятат две възрастни жени с пазарски чанти, спрели до ъгъла на приказка. Безлична улица в безличен жилищен квартал, с два реда паркирани коли. Ако Мод е в някоя от тези коли или в някой от близките входове, би трябвало отдавна да ми е дала знак. Само че нейното „съвсем наблизо“ вероятно е доста далече, а не е изключено и отдавна да си е тръгнала, отегчена да ме чака.
Тия мисли ме занимават между другото, докато се движа с пълна скорост в тесния проход между колите. Сетне грижите за Мод изобщо престават да ме вълнуват, понеже вниманието ми е привлечено от нещо по-належащо. Едва съм завил зад ъгъла, когато една от гарираните там коли напуска мястото си и ме сподиря. Може да е и съвпадение. Отбивам се в първата пряка и с неудоволствие установявам, че сивото БМВ продължава да се мъкне подире ми. Давам енергично газ с риск да връхлетя върху някой случаен минувач. Колата зад гърба ми също повишава скорост.
Вземам нов завой. После — още един. И тук наскачам на второ БМВ, което вероятно ме причаква, ако съдя по това, че зад кормилото се мярка тъпата физиономия на Мур. Натискам отново по-силно педала, ала черната кола на Мур се движи неотстъпно след мене.
Сивото БМВ е изчезнало. Нищо чудно да съм се припознал. Куриозите на малшанса. Бягаш от фиктивния преследвач, за да попаднеш на истинския.
Понечвам да свия в следващата пряка, но тя се оказва еднопосочна. А по-следващата… По-следващата е булевардът: светофарове, пешеходни пътеки, полицаи — край на високите скорости и на лудориите, ако не искаш, додето бягаш от военните власти, да се озовеш при федералните.
Едва съм излязъл на булеварда, и виждам отново сивото БМВ, само че този път — пред себе си. Значи, не е припознаване. Надали е нужно да пояснявам, че черната кола е все тъй зад гърба ми. Сега вече мога да бъда спокоен. Настанен съм уютно, като наденичка в сандвич.
Тия типове очевидно поддържат помежду си радиовръзка. И, което е също очевидно — те не са двама, а трима, защото малко по-късно отляво се появява едно жълто порше, изравнява се с мене и повече не ме напуска. Все едно че съм в пакет.