Отново е тъмно. Значи, отново е време за тръгване. Тоя Сеймур не яде почти нищо, а тежи, сякаш е от камък. Добре, че няма за къде да бързаме. Никой не ни чака.
Никой ли? Вие пак ме подведохте, Уйлям. Едва съм се промъкнал под дърветата между двете къщи, когато чувам гласа на Мод:
— Насам, Албер!
Тя седи в някакъв черен ситроен и маха с ръка от прозорчето, но като вижда, че съм с багаж, бързо излиза да ми помогне.
— Мъртъв ли е? — пита дамата с безучастния си глас, Един съвсем безучастен глас, който едва-едва потреперва.
— Въпросът засега е висящ… — промърморва вместо мене мъртвецът.
И отново притваря очи.
— Трети ден вали — казва възрастният господин насреща, като поглежда недоволно към стъклото на прозореца, по което дъждът се стича на лъкатушим вадички. — Ако питате мене, свършено е с лятото.
— Понякога и през септември има хубави дни — възразява меко другият възрастен господин, седнал до първия.
— Зависи какво разбирате под хубави дни — избъбря все тъй недоволно първият господин. — Има чудаци, дето смятат мъглата и вятъра за дар божи.
— Да, климатът се променя — забелязва примирително вторият господин.
— Бих казал даже, че отдавна се е променил — мърмори първият господин. — Още откакто почнаха тия опити с бомбата…
Те продължават да обсъждат нетърпящия отлагане проблем за климата и за времето, а аз ги слушам разсеяно, притворил очи, защото, ако имам нужда да гледам някакъв възрастен господин, бих могъл да си послужа с огледалото, въпреки че, надявам се, не съм още чак толкова възрастен, нито дотам изкуфял като тия двамата, макар че човек никога не знае доколко е изкуфял.
Слушам прочее до някое време, а сетне преставам да слушам и единственото, което все още долавям от околния свят, е равномерното потропване на колелата върху траверсите и лекото люшкане на вагона насам-натам, насам-натам.
Когато наново отварям очи, откривам без особено огорчение, че двамата възрастни господа са изчезнали и са ме оставили сам с мислите и сънищата си. Поглеждам през стъклото, за да разбера къде сме, но единственото, което мога да установя, е, че сме все още сред дъжда и че през запотеното стъкло на купето се мяркат само тъмните силуети на прелитащи дървета.
Запалвам цигара и разкършвам рамене, защото, когато си в съвсем нов костюм, винаги се чувстваш донейде скован като в рицарска броня, а костюмът е нов, понеже предишният бе станал от дъжда и от калищата на парцал. Изобщо почти целият вчерашен ден бе минал в подготовка и екипировка, а Мод разви доста оживена дейност из магазините за мъжка мода, защото, когато паспортът ти е нередовен, налага се поне фасадата да вдъхва доверие.
Сеймур, под влияние на опиатите и вследствие на изгубената кръв, бе прекарал в сън почти целия ден, тъй че не бе имал време да ми досажда с идеята си за човешката история, третирана като гробище. Оказа се, че е получил три рани, но че те — според дискретния ученик на Хипократ, издирен и докаран от Мод още същата нощ — не са твърде опасни.
— Как можа да се случи това? — запита дамата, когато останахме сами.
Има възмездие — рекох си. Дойде ред и Мод да пита, а ние да отговаряме.
— Много просто — помъчих се да обясня. — Когато летящият куршум засегне жива плът, получава се рана.
— Още на времето ви бях казала, Албер, че познанството с Франк не ви се отрази много благотворно. Тоя ваш плосък хумор…
Наложи се прочее все пак да изложа събитията от предния ден, поне в най-общи линии. По този начин заслужих един нов костюм, без да говорим за обувките. Наистина нека не говорим за тях. Ужасно ми стягат.
— Вие сте царица в изнамирането на всевъзможни неща — рекох. — Костюми, обувки, коли, нелегални лекари и тайни квартири. Не можете ли да направите още едно малко усилие и да ми намерите един паспорт?
— Съжалявам, Албер, но вашите нужди надхвърлят скромните ми възможности. И защо ви е трети паспорт? Да не правите колекция от фалшификати?
— Но нали тия двата, предишните, не влизат в работа?
— Кой ви е казал това? Вече не сме във Федералната република. Вече сме в Швейцария.
— А Добс, Мур и цялата банда?
— Мога да ви уверя, че на тях в момента съвсем не им е до вас.
— Пак недомлъвки.
Тя не отговаря, а отива в съседната стая да навести Сеймур.
Додето най-сетне тази заран удари часът на раздялата. Разменихме по една целувка, без много да се горещим. Не знам как стоят нещата с мене, но колкото до Мод, тя не е по горещенето.
— Как е Уйлям?
— Би искал да ви види.