Но случва се понякога точно през тия месеци да изпиташ остра носталгия по своите. По генерала и дори по оная киселица полковника, който те гледа така приветливо, сякаш си забил юмрук в болния му черен дроб. И обземе ли те такава носталгия, единственият цяр е да прибегнеш до връзката.
Тайният агент от филмите разполага с множество секретни оръжия, колкото миниатюрни, толкова ефикасни. Тайният агент в живота често е лишен от тоя арсенал, но при всички случаи държи в резерва поне две неща: връзка с Центъра и канал за отстъпление. Да, при всички случаи. А ако връзките и каналите са повече, това само облекчава работата.
Каналите и връзките, с които разполагам в момента, възлизат на кръглото число нула. Недопустимо положение в една необичайна ситуация, но така е. Кой би могъл да знае предварително, че ще възникне задачата да спасявам някого в Мюнхен. Задачата бе възникнала между другото. И аз бях хлътнал между другото.
Сред пълната изолация, в която съм се озовал, остава едничка несигурна възможност за изтръгване: Човекът от Висбаден. При друго положение тази възможност би трябвало автоматично да се отхвърли. Въпросът за контактите в нашата работа е винаги точно съобразен с някои подвъпроси като — защо, с кого, кога и как, изобщо не е прието да ходиш по гости без разрешение. Така е при нормални обстоятелства. А когато нямаш друг избор…
Ти не знаеш какво е положението на човека от Висбаден и дали самият той не е под наблюдение в момента. Не знаеш как да се добереш до него, след като си попаднал в плен. Не знаеш какъв адрес да дадеш, за да бъдеш намерен от своите. Не знаеш даже дали посланието ти може навреме да бъде изпратено. Защото, ако го получат едва след като вече си се озовал в някой полицейски зимник, ползата от писмените ти занимания едва ли ще бъде голяма.
Сума въпроси за обсъждане. Тъй че пуша и мисля. Пушенето може да е вредно, но мисленето винаги е полезно. Ако не се справиш с проблемите си, поне ще се справиш с безсъницата. Даже не усещам кога и как съм заспал.
Разбирам го едва когато телефонът до главата ми зазвънява меко, но настойчиво. Отварям очи. Навън е ден.
— Албер, закусихте ли? — прозвучава в слушалката приятен женски глас.
— Не — отвръщам. — По време на сън никога не закусвам.
— Тогава бихме могли заедно да закусим долу след половин час.
— Защо не. Стига да съм готов.
Половин час, разбира се, е предостатъчен за бръсненето, душа и обличането, ала кроткият заповеден тон на дамата ме е раздразнил, тъй че слизам след четиридесет минути.
Мод се е инсталирала до една маса и дори да е ядосана на неточността ми, не го показва. Часът е десет и широката трапезария е празна.
— Надявам се, че не съм ви накарал да чакате — забелязвам вежливо. — Искам да кажа, че вероятно вече сте закусили.
Неизползуваните прибори пред нея сочат обратното, тъй че тя отминава без внимание въпроса ми. Само казва:
— Мислех, че търговците са точни хора.
Казва го любезно с приятния си глас.
— Така е — потвърждавам, като се разполагам насреща й. — Но за мене търговията е само хоби. Истинското ми призвание е безделието.
— Какво ще обичате? Кафе, чай? — намесва се в разговора ни келнерът.
— Кафе — отвръщам.
— Две кафета — потвърждава дамата.
И понеже онзи се готви да се отдалечи, тя му прави знак да почака.
— За мене и портокалов сок, шунка с яйца, кисело мляко.
Сега пък аз ще трябва да я чакам. Келнерът изчезва. На масата се възцарява неприятно мълчание.
— Усмихнете се — казвам. — Днес ще имаме хубав ден.
Спокойното й лице наистина се озарява с бледа усмивка. Бледа и по-скоро иронична.
— Нека предварително се разберем, че няма да обсъждаме въпроса за времето. И че изобщо не сте задължен да ме развличате с разговори.
— Добре, ще мълчим. Щом настоявате.
— Не настоявам на нищо — произнася тя меко, сякаш съм дете, на което трябва да се обясняват елементарни неща. — Искам просто да ви спестя излишните усилия. Смятайте ме за служебно лице.
Келнерът донася кафето заедно с кифлите, маслото и конфитюра, като обичайна добавка.
— В такъв случай, щом сте служебно лице, аз почвам — промърморвам, като си наливам кафе.
— Да, да, не се стеснявайте.
Малко по-късно пристига и нейната пържена шунка. Храним се мълчаливо, всеки зает с чинията си и с мислите си. Дамата, както личи от заоблените й форми, има добър апетит. Допусках, че има и добър нрав, но, изглежда, съм се излъгал. Или пък Сеймур я е предупредил: „Трябва много да внимавате. Двуличен човек и женкар. Никога не го изпускайте от очи и винаги го дръжте на разстояние.“