— Не е прекалено населено, съвсем наблизо е и се казва Идар, ако това ви говори нещо.
Идар не ми говори нищо, но въпросът за разстоянието е от капитална важност. Съвсем наблизо… Според тукашните понятия двеста километра също е съвсем наблизо.
— Виждате, че съм напълно откровена с вас, Албер, Неразумно е да очаквате по-голяма откровеност от едно служебно лице.
— Не бойте се — избъбрям. — Няма да ви поставям въпроси, на които не желаете да отговаряте. Няма да бъда дотам взискателен, че да питам какво ще правим в Идар и кога ще свърши всичко туй.
— Много умно, че не ми поставяте въпроси, на които и аз самата не знам отговора — кима дамата. — Известно ви е, че в случая друг дърпа конците.
— Имам чувството, че тия конци нещо са се объркали.
— Възможно е, няма да споря. Нещата винаги се объркват, преди да се оправят.
— Вие не сте американка с европейско възпитание. Вие сте оптимистка.
— Искате да кажете: глупачка.
— Това вероятно би го казал вашият Франк, не аз.
— Не обичам тоя род разсъждения, обаче не смятате ли, че степента на глупостта е еднаква и при оптимизма, и при песимизма?
— А нима има някаква трета позиция?
— Има, разбира се. И то най-простата: да знаеш, че всичко се променя. Подир хубавото ще дойде лошо, подир лошото — хубаво.
— Това всеки го знае.
— Съвсем не.
— Как така „не“? На тоя свят всеки мечтае за промяна и всеки очаква промяна.
— Да, но хората разбират промяната само от лошо към хубаво и от хубаво към по-хубаво. Хората са също като вас, Албер.
Умлайтунг. Излизаме от аутобана и поемаме по асфалтово шосе, пресичащо големи тъмни гори. Девствени борови гори за този, който не знае, че в тях се крие добре организирана система от пътеки, скамейки, кошчета за боклук, а също вероятно и боклук, този, обичайният за днешната цивилизация — тенекиени кутии от кока-кола и бира, пластмасови пликове от супермаркетите на Вулворт и Кауфхале, мачкани опаковки от цигарите Лорд и Пер. И все пак гори, безкрайни и почти девствени, в случай че ги гледаш отдалече.
— Четох някъде, че по тоя час стават най-много катастрофи — казва Мод, като запалва късите фарове.
— Катастрофи стават по всички часове на денонощието — успокоявам я.
Все още е съвсем светло и все пак се усеща, че здрачът започва да прониква във въздуха, сякаш извира от мрачините на боровата гора.
— Какво е вашето средство за борба с катастрофите, Мод?
— Да знаеш, че могат да се случат и на самия тебе. Хората имат лошия навик да забравят тая подробност.
— Само толкова?
Тя мълчи известно време, заета с кормилото. Сетне произнася, сякаш без връзка:
— Някога в неделното училище ни четяха евангелието, дето е казано, че ако имаш две ризи, трябва да дадеш едната на ближния си. Това, разбира се, е глупост…
— Как ще е глупост, щом го пише в евангелието.
— Тая история за двете ризи я слушаме вече две хиляди години, но още не съм чула някой някъде да е подарил някому втората си риза.
— Какво е виновно писанието, че хората са невъзприемчиви.
— На хората трябва да се казва само това, което са годни да възприемат. Например, да не се лакомиш за повече ризи от тия, които са ти необходими.
— На вас лично колко са ви необходими?
— Точно толкова, колкото притежавам. Една малка кола, не като тая, дето я карам в момента, и една удобна квартира без излишен лукс, това изцяло покрива нуждите ми.
— Но жена с вашия интелект, без да говорим за физиката, би могла да постигне значително повече.
— Именно от стремежа към някакво „повече“ произтичат и всички катастрофи. Едни произтичат от сантименталните несполуки, други — от юридическите. Миражът на семейното огнище и безумието на алчността, това са двете напасти за човечеството. Едната ви тика към брака, а другата — към затвора.
— Безусловно?
— А вие как смятате?
— Смятам, че някои са стигнали не до затвора, а до милионите, независимо дали ще ги оценяваме в ризи или в долари.
— Не си размътвайте главата с мисълта за тия някои, Албер. Изключенията са допуснати от бога само за да потвърдят правилото. Казвам ви го, понеже ме питахте за катастрофите.
— Мисля, че сте по-морална от необходимото.
— Грешите. Не съм по-морална от другите, но имам малко повече разум.
Вече почти се е здрачило, когато фаровете на колата улавят крайпътната табела: Идар-Оберщайн — 35 км. А оттук до Висбаден има поне още толкова. И това нагънато в завои шосе съвсем не прилича на правия аутобан. Без дори да споменаваме, че не разполагам с кола. В момента тия въпроси ме занимават далеч повече, отколкото заплахите на брака или на алчността.