— Такива неща не се казват. Ще пием ли кафе?
Пием и кафе, естествено. Заведението е все тъй пусто, ако не смятаме една голяма семейна компания чак в другия ъгъл, но това е може би семейството на самия съдържател. Млада жена, облечена в черно, застава до масата и предлага някакъв религиозен вестник. Ако съдим по черната сламена шапка с червена панделка, имаме работа с дамски воин от Армията на спасението. Мод пуска една монета в касичката, без да взема вестника, а когато жената отминава, запитва:
— Албер, смятате ли, че има бог?
— Какво значение дали има, или няма?
— Как тъй „какво значение“?
— Ами тъй: ако няма, значи няма. А ако има, значи пет пари не дава за нас.
— Интересно. И вие сте като мене.
— Радвам се.
— Още в детинство загубих вярата си. В началото, разбира се, всяка вечер се молех, както ме бе научила мама. Вярвах и се молех, додето Дани пострада. Дани беше нашето кученце. Една кола го бе прегазила, но татко твърдеше, че ще се оправи, кучетата, за разлика от хората, винаги се оправяли и аз вечерта в молитвата си включих и Дани и се молех тъй всеотдайно, та ми се струваше да виждам как господ леко се е навел от своя облак и се вслушва в молбата ми. А когато заранта отидох в килера, за да видя кученцето, намерих го мъртво и вече съвсем вдървено.
— И решихте, че бог не съществува.
— Такава кощунствена мисъл не ми е минавала. Допускам, че съществува, обаче не ни обича.
— Защо да не ни обича?
— Че кой автор обича несполучливата си творба. Нали знаете каква е съдбата на несполучливата творба — унищожават я.
— Засега все още не е унищожена.
— Може би господ все още предпочита ръкописа си. Може би все още се надява, че с известни поправки тук и там… Додето разбере, че работата е безнадеждна, и захвърли създанието си в огъня. Или, за да му е чиста съвестта, предостави на нас самите да се самоизпепелим. Като се има предвид колко ни е акълът, господ няма защо да си мърси ръцете. Ние сами ще си сервираме унищожението.
— Добрата школа си личи — забелязвам.
— Каква школа?
— Тая на Сеймур. А може би — и на Франк.
— Сеймур съвсем не е настроен да ми дава уроци. Нито аз — да възприемам уроците на Франк.
Тя поглежда часовника си и произнася с друг тон:
— А сега да прескочим до фирмата Ефген.
— Какво има там?
— Синтетични камъни. Модерна и евтина стока. Би могла наистина да ви влезе в работа.
— Уви — въздъхвам, — всички периметри в търговията са отдавна заети.
— Не сте далеч от истината.
— Добре, че вие все още сте свободна.
— Не за вас, Албер — поклаща глава дамата. — Нали сам казахте да не бъркаме любовта с работата.
И Мод прави знак на момъка да дойде за сметката.
Синтетичните камъни. Искрено казано, не виждам каква е разликата между тия рожби на химията и рожбите на природата, ако оставим настрана разликата в цената. Възрастният служител на Ефген разтваря едно подир друго пакетчетата с образци, а Мод рови из тях с добре поддържаната си бяла ръка или записва цените в бележника. Сега разбирам защо Сеймур предпочита да работи с жени. Един мъж рядко би се грижил с подобна добросъвестност за легалната си фасада.
— Е, сега вече можем да се приберем и да дремнем — казвам, когато най-сетне излизаме от предприятието.
— Не ви ли е срам. Имате цяла нощ за спане. Нека да се разходим из околностите, да подишаме въздух.
— Разходете се. Но преди туй ме оставете в хотела.
— Тази жена с четирите си деца не излиза от ума ви — произнася съчувствено Мод.
Тъй че оставаме да се излежаваме всеки в покоите си. Едно малко отмъщение от моя страна, задето ме е занимавала целия ден с тия камъни.
Вечерта прекарваме в бара на хотела. Барът работи до късно след полунощ, обаче ние се прибираме още към десет. А на другия ден — пак същото. И на следния — все същото. И колкото да се ослушвам, не долавям никакви звуци на цигулка — ни първа, ни втора.
Тишина.
— Хайде да се напием! — предлагам.
— Какви ви прихванаха? — пита Мод.
— Нима вас не ви прихващат?
Спокойният израз на дамата е достатъчен като отрицателен отговор. Обаче изразът понякога лъже. Бих искал да видя тоя тип, който ще виси като кон над празни ясли пет дена във Франкфурт и още три — в това загубено градче, без да почне да си яде нервите.
Току-що сме седнали в бара на хотела. Избрали сме съвсем ранен час — още няма осем, — защото след десет вечерта тук става истинска лудница. Нощните заведения в Идар не са цели дузини, така че няколко зимника, подобни на този, се оказват съвсем пренаселени в късните часове.
Зимникът на Парк-хотел е съвсем банален по вид — в средата е разположен тезгяхът, във формата на кръг около него са високите столчета, а в останалата част на огромното помещение са пръснати тежки дървени маси от старинен селски тип, предназначени за по-улегналите посетители, които не обичат да пият с увиснали във въздуха крака.