Обличам се светкавично, оставям вратата отключена и по стар навик напускам хотела през едни от задните изходи. Използувам следващите двеста метра от пътя за изясняване на вечния въпрос — не се ли мъкне някой отдире ми. Да, само двеста-триста метра и стигам до някаква голяма циментова сграда, която, ако се съди по плакатите и знамената, е панаирната палата с минералите. До палатата се прониква по висок надлез, прехвърлен над шосето, а под надлеза караулят таксита.
Шофьорът, който този път ми се пада, е в улегнала възраст и с непоклатими привички.
— Колкото по-бързо, толкова по-добре — пояснявам.
— Оставете това на мене — успокоява ме той.
И потегля с трийсет километра в час. Добрал се веднаж до аутобана, симпатягата поема смъртния риск да вдигне до шейсет, но понеже разстоянието не е повече от десетина километра, все пак успяваме да стигнем още същия ден.
Връчвам на шофьора една банкнота, нареждам му да чака и се отправям към къщичката на тихата улица. Колата, както преди, е гарирана до градинската врата, но стопанина го няма. Нищо чудно и да не е у дома си. Не ми е обещавал среща.
Градинската врата е отключена. Влизам и позвънявам. Никакви признаци на живот. Оставям по-дълго палеца си на бутона, без излишно да прекалявам. Този път долавям някакъв смътен шум. Шум от тътрещи се чехли. Сетне — от смъкваща се верига. Най-сетне — от превъртащ се ключ.
„Какво има?“ — пита появилата се на прага стопанка. Всъщност пита не тя, а недружелюбният й поглед.
— Идвам за колата — пояснявам.
— Пак ли тази кола? — избъбря жената. — Но той лежи.
— Знам, че по този час хората си почиват, обаче…
— Не си почива. Болен е — избъбря отново тя, като се приготвя да ми затвори вратата.
— Уведомете го все пак, че съм дошъл, моля ви. Имахме среща.
Този път вратата хлопва под носа ми, за да ме остави в пълно неведение. Чакам, разбира се. Нали такава ми е професията Минават доста минути, додето отново се чува щракането на ключа. Сега за щастие се явява стопанинът, по халат и с посърнало лице. Едрият костелив нос изглежда още по-едър, а страните — още по-хлътнали.
— Много се извинявам…
— Влизайте — кима той примирено.
Прекосяваме малкото полутъмно коридорче, напоено с мирис на кухня, и Шмитхаген отваря някаква врата. От дъното на коридорчето се чува свадливият женски глас:
— Ако не я продадеш най-после тази кола, ще повикам Петер да я прибере…
— Влизайте, влизайте — подканва ме нервно стопанинът.
Стаята е малка, изпълнена с мека мебел в бели калъфи и вероятно служи за гостна. Не успявам да я разгледам, защото заставам до прозореца и отправям поглед през полупрозрачните пердета към градинката и насрещните фасади. Човекът зад гърба ми пъхти и премества нещо тежко, сетне за малко спира да пъхти, а после отново се чува леко тътрене по пода. Скривалища… Добре, че не са го надушили.
— Ето — произнася той.
Обръщам се и поемам дългоочаквания плик.
— Само минутка още — успокоявам го, като се загърбвам и разкъсвам плика.
Австрийски паспорт. Снимка с моята физиономия. Банкноти. И — най-сетне — късата бележка. Смисълът на бележката е лесен за дешифриране — всяка трета дума. Останалите са без значение. Едно дешифриране, до което всеки може да стигне, но не — автоматично. Важното е, поне при пръв поглед, писмото да звучи невинно. Прочитам го. Сетне щраквам запалката, Шмитхаген с готовност ми поднася пепелника.
— Онзи ден казахте, че идвате за предпоследен път… Би трябвало сегашният да е последен…
— Точно така е. И не се безпокойте вече.
— Не става дума за мене. Но нали ви обясних… Такива са обстоятелствата…
— Знам, знам. При мене също са такива. Иначе не бих ви досаждал. Желая ви скоро оздравяване.
И побързвам да смъкна от гърба му бремето на присъствието си.
Таксито ме очаква на мястото си.
— Ако може по-бързо — осмелявам се да подскажа.
— Оставете това на мене — успокоява ме шофьорът.
Той потегля по пустата улица доста предпазливо, защото и в най-пустата улица може да изскочи нещо неочаквано, като мърмори:
— Всички бързат. Вие — също. Добре, ще бързаме. Но и при бързането трябва да се спазва разумна скорост.
Вече споменах каква е неговата разумна скорост, Изтягам се на задната седалка, опитвам се да се освободя от напрежението и отново прочитам наум записката, превърнала се вече в пепел.
Уведомяват ме, че в продължение на два дни еди-какъв си опел с еди-какъв си номер ще ме чака в еди-кои си часове на еди-коя си улица. Дотук информацията е без значение, тъй като въпросните два дни са вече минали. Посочени са две резервни дати — 29 и 30 юни, лежащи за щастие все още в бъдещето. Същата кола, на същата улица, по същите часове. Това е за запомняне. А най-вече последното: „Крайна предпазливост. При възможност — проектът Спрайт.“