— Да, имах тоя шанс. Каква по-хубава школа за живота от едно самотно детство.
Не е време да възразявам, понеже тъкмо в тоя момент келнерката донася поръчаното: две торти и един сладолед за Мод, плюс моето скромно кафе. Изоставила темата за детството, дамата изцяло се отдава на любимата си страст.
— И все пак вие премълчахте причината за развода си — казвам, когато жената приключва с яденето. — Вероятно, защото причината е била у вас.
— Не ви се сърдя, че сте избрали миналото ми като средство за убиване на времето — промърморва Мод. — Само че и този път не познахте.
Не възразявам. Но тя, изглежда, също има нужда да убива времето, защото подхваща след известно мълчание:
— Вие сигурно никога не сте били женен, щом не разбирате, че всеки брак е достатъчна причина за един развод. Може би щях да се примиря, ако бях попаднала на някой от тия мекошави мъже, готови да се подчинят на всичките ви привички. Само че моят съпруг искаше аз да се съобразявам с привичките му, да приемам в къщи неприятни типове, понеже ги смяташе за полезни връзки, да отивам в леглото му според неговите настроения, да имам дете, защото той желаел това, и дори за напусна работа, понеже господинът печелел достатъчно за двама.
Тя не е по дългите периоди, тъй че след горното изложение спира, за да си почине и да огледа разсеяно околността, обилно изпъстрена с дамски шапки от най-различни модели. Шапките са заговорнически скупчени по три, по четири и красноречиво се поклащат в ритъма на сплетните.
— А по това време вие вече бяхте на работа при Сеймур… — подхвърлям напосоки.
По лицето на Мод отново пробягва къса полуусмивка:
— Вие наистина сте силен в догадките относно професията.
— А вашият съпруг, естествено, беше колега на Сеймур… — решавам повторно да рискувам.
Този път тя премълчава, сякаш се пита дали не е прекалила с откровеността си.
— Искам да кажа, социолог — уточнявам.
— Да не затъваме в подробности — предлага дамата.
— Това не са подробности. Щом заради работата сте зарязали брака…
— Зарязах го заради свободата си.
— За каква свобода ми говорите при такава работа.
— Такава или друга, работата е винаги една зависимост, Албер. Свободата е само в паузата между два работни дни, и аз държа да разполагам, както си ща, с тая пуза.
— Все пак вие сте привързана към професията си.
Тя не отговаря.
— Вероятно, заради Сеймур.
— Не смятате ли, че достатъчно се наседяхме в тая сладкарница? — запитва дамата.
Кимам и правя знак на келнерката да дойде за сметката.
— Ще ида до „Дионисус“ да изпия едно кафе — оповестявам. — В нашия реномиран хотел кафето е отвратително.
Кафето в „Европа“ наистина се прави по стар немски обичай, сиреч повече цикория и по-малко кафе.
— Да, да, вървете — съгласява се Мод. — Аз ще дойда след малко. Имам телефонен разговор.
Заранта е топла и денят обещава да бъде горещ, като всички тия последни дни на тягост и отегчение. Но жегата вече не ме плаши, понеже съм заменил официалните зимни дрехи с лек костюм от син джинсов плат. Мод също е в бледосиня ленена рокля. Изобщо облеклото ни е доста лекомислено за такава солидна двойка, каквато представляваме ние двамата, аз — с възрастта си, Мод — с килограмите.
Моят джинсов костюм е всъщност единствената полезна находка в продължителните ни скитания из пешеходната зона.
— Да ви подаря ли едни летни дрехи? Вие ще се сварите в тоя ваш чудесен костюм — рече оня ден спътницата ми.
— Благодаря. Мога и сам да си ги купя.
— Тогава какво чакаме?
Тъй че влязохме в „Карщад“ и дамата ме остави в мъжкия отдел, а сама тръгна по другите етажи. Напоследък Мод все по-често ми оказваше своето доверие, едно лесно обяснимо доверие, ако се вземе под внимание, че белгийският ми паспорт беше в чантата й, а за австрийския тя и не подозираше.
Именно този австрийски паспорт бе напоследък постоянният ми източник на безпокойство и само той ми бе пречел да се измъкна от задухата на зимния костюм. Защото летните облекла по правило са снабдени с такива миниатюрни джобчета, в които едва ли можеш да сложиш нещо повече от запалката. Тъкмо затуй, откакто тия дрехи станаха на мода, мъжете почнаха също като жените да носят ръчни чантички, за да приютяват в тях дребното си движимо имущество.
Да, при един джинсов костюм човек не би могъл да пъхне паспорта си на сигурно място във вътрешния джоб. Но сигурно място ли е тоя вътрешен джоб? Откакто бях получил своя колкото спасителен, толкова и опасен австрийски документ, бях почнал искрено да съжалявам за интимността, установила се между мене и Мод. Когато се случваше да преспивам в стаята й, това не бе спане, а неспокоен полусън и дори нощно бдение поради страха, че дамата би могла по някое време да пребърка джобовете ми. Бях преценил наум всички възможни скривалища, но те се бяха оказали до едно не твърде надеждни. Да залепя паспорта за гърба на шкафа, да го пъхна в отвора на вентилацията или да го мушна под раздрания тапет зад леглото, с две думи, да го скрия някъде в стаята си — всичко това бе равносилно на детинщина, защото професионалистът, който би обискирал стаята, ще обърне внимание най-първо тъкмо на тия места. Да сложа документа в плик, за да го оставя на съхранение в касата на хотела или в пощата, като пратка „до поискване“, или на гарата в някое шкафче за ръчен багаж — това също бе детинщина. Полицията тихомълком си прави проверки из всички подобни места.