— Мълчи! — смъмря го Дейзи. — Ти имал ли си деца?
— Може да нямам деца, но това не ми пречи да знам, че децата представляват интерес за тебе само докато ти самият си жив. Децата, глупости! Собствената кожица, за нея е целият страх. Не е ли тъй, хер Каре?
— Жалко, ако е така — избъбрям.
— Вие пък: „жалко“. Ами че тъкмо туй ще спаси вашето човечество.
— Кое именно? — пита Мод.
— Страхът за кожата. Заради тоя проклет страх ние никога нищо не довеждаме докрай. Също както на времето във Виетнам.
— Е, щом сте били и във Виетнам… — забелязва иронично дамата.
— Може да не съм бил във Виетнам, но съм надниквал в някои горещи точки — отвръща спокойно Ерлих. — Виетнам или другаде, трябва да ви уверя, че тая, шумната игра навсякъде се играе по едни и същи правила.
— Всъщност той ни успокоява — сеща се Дейзи. — Мисълта му е, че няма да стигнем до голяма война, само че, горкият, трудно се изразява.
— Война ще има — поклаща глава немецът. — И Апокалипсис ще има, но ще го получите в половин порция. Още в първите часове на изтребление политиците отново ще се размърдат. Трябва да направим нещо, ще кажат, защото, както е тръгнало, може и ние да се разтопим. И ще започнат пазарлъци по радиото. На тия, дето са в невралгичните зони — мир вам, само че на оня свят. А другите, дето са се приютили по на завет, те ще оцелеят. Пожелавам ви да бъдете между тях.
И понеже никой не му казва „благодаря“, той промърморва, сякаш на себе си:
— Много пъти съм се питал защо в една страна трябва да има и политици, и военни едновременно.
— Каква загадка наистина — кима Мод. — Надявам се, че все пак сте я разрешили.
— Да, макар отговорът да не е приятен. Първите съществуват, за да развалят това, което правят вторите.
— Ти пък какво общо имаш с военните! — обажда се Дейзи.
— Всичко, освен униформата — отвръща Ерлих. — Казват, че дрехите не правят монаха. Но те не правят и военния. Може би ти е трудно да го разбереш, обаче става дума не за професия, а за призвание. Не е ли тъй, хер Каре?
Приближаването на келнера ме освобождава от необходимостта да отговарям. Настъпил е твърде важен за дамите момент: изборът на десерта.
Едва половин час по-късно, когато идва ред на кафето и коняка, стигаме до главната тема, не без помощта на деловитата Мод.
— Ако съдя по общите ви разсъждения, вие едва ли сте готов да предложите нещо конкретно на хер Каре — подхвърля тя на немеца.
— Грешите — възразява спокойно Ерлих.
И като се обръща към мене, добавя:
— Жените винаги грешат. И все по една и съща причина: много бързат.
— В такъв случай да оставим мъжете сами и да не им досаждаме с нетърпението си — забелязва Мод, като прави знак на Дейзи.
Те стават и се запътват към тоалетната, за да се освежат, а вероятно и за да ни направят още по някоя снимка. Моята дама е изоставила чантата си на стола. Една съвсем уместна разсеяност. Нали магнитофонът трябва да бъде в действие.
— Можете да получите стоката още тая седмица — оповестява Ерлих без предисловия.
— Какъв асортимент?
— Асортимент — според желанието на клиента.
— Какво количество?
— Количество — според желанието на клиента.
— Отлично.
— Можеше да бъде и отлично, но не стана — избъбря немецът.
— В какъв смисъл?
— В класическия. Знаете, че най-добрите сделки се вършат на четири очи. Исках и нашата да бъде такава, но не стана.
И понеже вижда, че очаквам пояснения, добавя:
— Мнителността се е превърнала в бедствие за всички ни, хер Каре. Минаха ония времена, когато рицарската дума беше равносилна на редовен чек. Сега този господин, доставчикът, с когото съм правил толкова сделки, иска да договаря лично с вас.
— Вероятно е решил да ви елиминира.
— По кой начин? Вие можете ли да си осигурите сам транспорта?
— Изключено.
— Той също не би пуснал външен човек в базата си.
— Тогава?
— Мнителност, нали ви казах. Бои се да не би аз да получа повече от предвиденото и да не би той да получи по-малко от възможното.
— Това, че в сделката ще има трети, наистина усложнява нещата — казвам, колкото да маркирам известна загриженост.
— Защо да ги усложнява?
— Ами защото тръгне ли така, може да се намеси и четвърти.
— Не, четвърти няма да има — поклаща глава немецът. — Моят човек в подобни случаи действува сам.
— Да се надяваме — разнася се гласът на Мод, която тъкмо в тоя момент се настанява на мястото си.