— Бих предпочел да се придържаме към известна последователност — избъбрям само за да печеля време. — Нека най-първо видим как ще се развият нещата там долу, а после ние ще приключим.
— Това няма да стане — отсича Райън. — И ако сте решили да протакате, трябва да ви уверя, че мога за три секунди да сложа край на цялата история.
— Нима ще почнете да викате?
— Не е нужно да викам. Разполагам с радиовръзка.
Той прави две крачки към буика. Аз, също, след като един бегъл поглед ме уверява, че ония двамата вече са вкарали камиона в хангара.
— Не искам да ви правя бележка, но вие сте малко груб с клиентите си, мистър Райън.
Вместо отговор костенурката ми показва едно добре познато устройство, вградено в таблото на буика:
— Да прекратя ли операцията?
— Добре, добре — въздъхвам. — Надявам се, че носите фактурата.
Приближавам до мерцедеса и взимам двете чанти, хвърлени небрежно върху задната седалка.
— Ето — казвам, като ги подавам на костенурката, настанила се в колата си. — Ако искате, можете да ги преброите.
— Това си е моя работа — изръмжава шефът.
— Фактурата, ако обичате — напомням.
Той не дава вид, че е чул бележката ми, а поставя едната чанта върху коленете си, отваря я, хвърля бегъл поглед върху съдържанието и едва тогава бърка в джоба си и подава фактурата. Сетне изважда една пачка и с опитни бързи пръсти проверява банкнотите. Вниманието ми е разделено между положението тук и обстановката там долу. Вниманието на костенурката — също. Сега предната зает на плаца е скрита от погледа ми, но най-крайният хангар, който най-живо ме интересува, се вижда добре. За жалост, вижда се само отвън.
Приключил е инспекцията на първата чанта, Райън разтваря втората. В тоя момент някакъв ненадеен блясък ни накарва наново да погледнем към депото при гората. Нещо е лумнало там, в тъмния вход, но преди да се запитаме какво и защо, задната част на хангара се вдига безшумно във въздуха, също както в някакъв ням филм. Следва оглушителен взрив, по-точно безредна канонада от взривове, и цялата постройка полетява нагоре сред облаци дим и огромни огнени кълба.
Гледката е наистина потресаваща, но туй съвсем не е причина да забравяме гешефта.
— Това променя всичко — избъбрям, като се опитвам да измъкна чантата от скута на Райън.
— Това наистина променя всичко — изръмжава шефът.
Паралелно с тая реплика получавам един могъщ удар в лицето, който ме накарва да се дръпна инстинктивно и да се уловя за носа. Юмрукът на тоя човек, изглежда, е по-голям от главата му. Додето се опитвам да спра бликналата кръв, слухът ми долавя шума на отдалечаваща се кола.
Първата ми мисъл, след като подтискам кръвоизлива с носната кърпа, е да полетя подир буика. Не за да гоня Райън, а за да се отдалеча възможно по-бързо от тия места. Няма да мине четвърт час и тук вече ще гъмжи от полиция, от военни и от санитари. Сядам в мерцедеса и потеглям стремглаво, като се мъча да не обръщам внимание на болката. Но още на първия завой пътят ми бива препречен.
— Накъде? — пита спокойно Мод, като отваря вратичката на колата.
— Към хотела, естествено.
— Към хотела? С това окървавено лице? И подир тоя взрив?
Додето задава въпросите си, тя вече ме е изтласкала на мястото на мъртвеца и се е настанила зад кормилото. Следва бърза маневра, чудовищно бърза за стила на Мод, и колата се насочва натам, откъдето съм дошъл.
Преваляме голото било, спускаме се от другата страна на хълма, а сетне отново започваме да се изкачваме. Второ било и второ спускане. Мястото, където спираме, ми е смътно познато. Едно тревисто място, закътано сред шубраците, и една малка сграда с вид на изоставен имот, дето не толкова отдавна ни бе посрещнал Сеймур.
Той и сега ни посреща, безмълвен, ала спокоен. Аз бивам въведен в стаята с излинелите сребристи тапети, докато стопанинът остава на приказка с Мод в коридора. Запалвам цигара, като все още се мъча да не мисля за болката. Приближавам до прозореца и известно време оглеждам гъстата листовина, вече посърнала от лятната жега. Виличката е наистина добре закътана, но ако почнат да претърсват околността, вероятно ще стигнат и до закътаните места.
Мод пресича поляната и влиза в мерцедеса. Моторът забучава и колата рязко потегля, за да изчезне тутакси зад дърветата.
— Е, Майкъл, мисля вече казах, че ужасно не ви върви — чувам отдире си гласа на Сеймур.
— Вярно е — промърморвам, като бавно обръщам гръб на прозореца. — И всичко, което се готвите да ми кажете след малко, вие също вече сте го казали: нещата пак се объркаха, заминаването се отменя, но нека не се отчайваме, ще минем към нов вариант.