А сега ето че отново ме е споходил онзи стар кошмар от младини. И макар вече да съм буден, аз не мога да се отърся от него и предъвквам известно време излинелите спомени, като се взирам безсмислено в тъмнината.
Нямам представа колко време съм спал, нито се интересувам особено от тая подробност. Във всеки случай, дали от съня, или от нощния хлад, главоболието ми е спаднало до нивото на поносимото. Свежият нощен ветрец прониква през едва открехнатите капаци на прозорците. Ставам, за да ги разтворя още по-широко. Благодатна и рядка възможност, защото през деня Сеймур държи капаците плътно затворени. Околността тъне в мрак. Тъмните силуети на дърветата смътно се открояват върху виолетовочерното нощно небе. Едно небе без звезди. Едно облачно небе, но което няма намерение да пуска дъжд, а само набира сили за утрешния пек.
Изглежда, че и кошмарите се променят с възрастта. И то не към по-добро. Онзи, някогашният кошмар с каменистия хълм, винаги ми е звучал в смисъл, че трябва да се направи нещо. Докато следващият с тъмната стая без врати сякаш ти внушава, че нищо не може да се направи. Първият е заплахата на големия риск. Вторият е пълната безизходица. Какво можеш да правиш в един капан, освен да седиш и да чакаш края си.
И ето че сега отново ме спохожда сънят от младини. Бих казал, че е още рано да се вдетинявам и все пак спохожда ме. Вероятно защото другият сън вече е съвсем изтъркан. Вероятно защото Сеймур е престанал да ми се представя като кошмар. Превърнал се е в сиво всекидневие. Тягост, да, но не е кошмар.
Една доста идиотска история и в същото време съвсем обичайна за тебе. Месеците, когато се стреляхте с противника по чукарите и горите, са отдавна отминал епизод. По-късно трябваше да свикнеш не да се стреляш с противника, а да се ръкуваш с него, да се шегуваш с него, да сключваш търговски сделки, да го каниш на вечеря и да разговаряш за времето. Ако направиш груба сметка, сигурно ще излезе, че повече време си прекарал на квартира у противника, отколкото при своите.
Една игра, и нищо повече. Нищо ли? Кой знае дали е чак съвсем нищо. Вече си свикнал да гледаш на тия хора като на обикновени хора, е, може би не хора от висш тип, не преки наследници на Франклин и Айнщайн, ала все пак хора като хора, с дребните им житейски амбиции, служебни неприятности и семейни неблагополучия. Противник, да, но доста невинен и почти добродушен. Един противник по чехли, това притъпява защитния рефлекс.
Нощният вятър облива лицето ми като с хладка вода. Тъмният гъсталак на дърветата ме примамва с тайните си. Движението на черновиолетовите облаци сякаш ми подсказва посоката. Какво чакаш. Един лек скок през прозореца, и ще бъдеш свободен. До главното шосе едва ли има повече от километър разстояние. А движението по главното шосе е денонощно. Все някак си ще стигнеш до Щутгарт или до Саарбрюкен, или докъдето и да било, възможно по-далеч от тази дупка.
Сеймур ли? Сеймур спи. Спи или не спи, Сеймур вече пет пари не дава за тебе. Предоставен ти е пълен простор за действие. Пълен простор за действие — струва си да помислиш по това. Американецът разчита на здравия ти разум.
Дръпвам се от прозореца и отново се обтягам на дивана. Старите пружини жално изскърцват, носът ми долавя миризмата на плесен и прахоляк. Това помещение сигурно не е почиствано вече цяла вечност. Да скочиш навън в тъмното — нищо по-лесно. А после? Един скок в тъмното, един скок слепешката, и то — на тая възраст. Защо е нужно да се натикваш право в лапите на противника, защо трябва чак толкова да го облекчаваш. Нека се потруди сам да те намери. Нали затова му се плаща.
Навярно в хода на подобни размисли съм заспал и сънят, който ме спохожда, е този път съвсем мирен. Ние се движим с Мод по оживена улица и жената ме уверява, че ресторантът е съвсем наблизо и вероятно наистина е наблизо, защото вече сме в ресторанта, доста представителен на вид, ако се съди по огромния брой висящи лампи и келнерът в бял смокинг любезно се приближава, за да ни обясни, че ресторантът, макар да е отворен, всъщност е затворен, понеже вече е късно, а Мод ми казва, не се безпокойте, тук наблизо има още едно заведение и ние отново сме на улицата и отново вървим, додето си давам сметка, че това не е никаква улица, а някакъв пуст междуселски път. Слушайте, скъпа, казвам на дамата, къде, по дяволите, сте ме повели из тия нивя, аз съм гладен, разбирате ли, но дамата е изчезнала и сега се налага да търся нея, вместо да търся ресторант, когато за щастие съзирам на завоя на пътя една от тия подвижни лавки, дето продават топли кренвирши, и това ме навежда на мисълта, че един-два чифта кренвирши ще оправят работата, и аз се насочвам към лавката, обаче продавачът почва да ми обяснява, че това били кренвирши за кучета и че в момента той не разполагал дори с кренвирши за кучета, а само с кока-кола, и аз така се вбесявам, че сънят съвсем се разбърква, след което все пак се оправя донейде, понеже сега вече седим край масата в апартамента на Мод и тя ми подава един от своите огромни сандвичи, но едва съм го поел, когато Сеймур ми го изтръгва и го запокитва през прозореца под предлог, че Мод е опипвала шунката с ръце и че нейните приказки за някакви ръкавици са чиста легенда. Този безцеремонен жест ме разярява не на шега, тъй че сънят отново се разбърква, за да продължи впоследствие из всевъзможни бирарии, ресторанти и бюфети на самообслужване, изобщо един ужасно дълъг сън, през който, ако щете вярвайте, не успявам да получа нищо, ама съвсем нищичко за ядене.