Когато следната заран влизам в кухнята, за да си пооплакна лицето, заварвам Сеймур да се занимава с електрическия котлон.
— Не работеше — промърморва той. — Но сега е в ред.
— И какво, като е в ред? Да не сте намерили дузина пресни яйца?
— Яйца ли сънувахте тази нощ? — поглежда ме американецът. — Аз сънувах бифтеци.
И като поставя алуминиевата тенджера върху котлона, добавя:
— Не намерих яйца, но открих кутия с кафе. Предполагам, че е кафе, като съдя най-вече по цвета. Що се отнася до аромата, той напълно отсъствува.
— Не допусках, че можете да варите кафе и дори да поправяте котлони — забелязвам по-късно, когато вече седим пред големите фаянсови чаши с тъмна димяща течност.
— Мога да върша един милион работи. Мисля, вече ви казвах, че съм минал на младини през всички етапи на мизерията.
— За да вкусите с по-голяма наслада удоволствието, че сте се отървали от нея.
— Човек никога не може да се отърве от мизерията, Майкъл. Човек може само да замени една мизерия с друга — поклаща глава американецът.
Той изважда за миг цигарата от уста, отпива от чашата си и установява:
— Тази настойка е запазила от всичките си естествени качества само горчивината, но все пак е по-добра от нищо.
Сеймур хвърля на пода недопушената цигара, запалва нова и повторно опитва настойката.
— Тая заран ми се виждате нещо омърлушен — подхвърля той. — За какво сте се замислили?
— За това, че вчера по това време имах възможност да си поръчам богата закуска в хотела и не се възползувах.
— Представете си, че и с мене се случи същото. Откровено казано, яденето обикновено ме отвращава. Допускам, че е от тютюна.
— В момента не вярвам да ви отвращава.
— В момента не.
Той се засмива с късата си невесела усмивка и допълва:
— Това им е доброто на необичайните ситуации, че ви доставят необичайни преживявания.
— Не съм гладен за подобни преживявания, Уйлям. Имал съм ги достатъчно.
— Съжалявам, но друго не мога да ви предложа.
— Сигурен ли сте, че тук няма съвсем нищичко за ядене?
— Прерових навсякъде. Два кашона с уиски, плюс току-що откритото кафе и без да броим водата в чешмата — до това се свеждат хранителните ни запаси.
— Могли сте да се запасите поне с няколко кутии бадеми за уискито.
— Вилата не е моя, Майкъл. И не ми споменавайте за бадеми и други подобни. Това неприятно увеличава притока на слюнка в устата.
Прав е. Знам го по себе си, след като от по-предната вечер не съм хапнал нищо. На туй отгоре в главата ми се тълпят откъслечни спомени от всички безбройни обеди и вечери в последно време с всички тия печени и пържени лакомства, които едва благоволявах да вкуся.
— Надявам се все пак, че Мод ще се появи, преди да сме се подули от глад — произнасям.
— Надявайте се — окуражава ме Сеймур. — Това помага на кръвообращението.
— Но вие няма да ме уверявате, че седите тук без всякаква връзка с външния свят…
— Не, разбира се. При нашата работа връзката е винаги неминуема. Само че какво да правим, когато насрещната станция не отговаря.
Готвя се да запитам още нещо, когато откъм поляната пред вилата се раздава грохот на мотор. Доста груб и плътен грохот, съвсем различен от лекото мъркане на мерцедеса.