— Ако някой се опита да влезе, вие ще трябва да излезете, през прозореца, естествено — казва бързо Сеймур, като става и се отправя към вратата.
Последвам го и залепвам лице към процепа на капаците в предната стая. На поляната е спрял военен джип с четирима американци в униформи и бели каски. Двама от тях се запътват насам, като размахват нехайно автомати. Сеймур излиза, за да пресрещне гостите. Размяна на реплики, които не чувам. Показване на документ, който не мога да разчета. Документът, изглежда, вдъхва респект, защото наежените пози на военните полицаи стават по-приветливи. Още няколко реплики, сетне новодошлите докосват с десници каските и поемат обратно към джипа.
— Търсят някакъв белгиец — обяснява ми американецът, след като грохотът на мотора е заглъхнал в далечината.
— Търсеха мене, а откриха вас — уточнявам на свой ред. — Не ви ли безпокои това, че ви засякоха?
— Защо смятате, че са ме засекли? — вдига вежди Сеймур. — Или мислите, че вие единствен можете да разполагате с два паспорта?
— Паспортите могат да бъдат и повече от два, но физиономията винаги е една, Уйлям.
— Не се безпокойте. Тук в околностите живеят толкова американци, че една физиономия едва ли ще бъде запомнена.
Той замълчава. Сетне произнася, сякаш на себе си:
— Значи, търсят ви. Това трябваше да се очаква. Въпросът е, кой е натиснал алармения звънец: Райън или Томас?
— Райън няма интерес да го натиска, след като е прибрал парите.
— Банкнотите бяха фалшиви, всички до една, Майкъл. Служебен реквизит, нищо повече. Нима допускате, че ще плащам с истински долари на един мошеник. Райън има известни основания да ви предаде, след като сте му изпратен от Томас. А Томас има също своите основания, след като сте сключили сделката с Райън.
Той забучва замислено една цигара в ъгъла на устата и щраква запалката.
— Как сме с цигарите? — питам, като запушвам на свой ред.
— Цигари има предостатъчно. Също както и уиски. Какво ще кажете за чаша утринен скоч?
— Готов съм на всичко, способно да притъпи това адско чегъртане в стомаха.
В стаята цари полумрак. Топъл полумрак. И душен. Също както в оная стая от кошмара ми. Наистина в тази тук има и врата, и прозорци, но излизането не е за препоръчване. Капаците са плътно затворени. Ако през цепнатините изобщо прониква някакъв въздух, той трябва да е в нищожни количества.
Ние седим край ниската масичка, излегнати в старите, ухаещи на плесен кресла, и вкусваме уискито без излишно престараване. Един късмет все пак, че хладилникът работи.
— Да, Райън или Томас, това е проблемът — разсъждава гласно Сеймур.
— Какво значение за вас? Нали операцията ви е вече изпълнена.
— Но вие, Майкъл?
— Не ме убеждавайте, че сте се загрижили чак дотам за съдбата ми.
— Въпросът за съдбата ви наистина е висящ. А аз не обичам висящи въпроси.
— Изглежда, това е последният въпрос, който ви е занимавал, и единственият, за който нямате решение.
— Съвсем не. Само че с вчерашния взрив хвръкнаха във въздуха и готовите решения. Сега ще трябва да чакаме. А това ни дава възможност и да мислим.
— Странно, че не сте се спрели на най-простото.
— Да. Идеята да ви ликвидирам е наистина изкусителна. Обаче аз я елиминирах още в момента, когато сключих договора с вас.
Той замълчава, протяга ръка към чашата скоч, сетне променя решението си и отново се отпуска в креслото.
— Длъжен съм да изпълня задълженията си, Майкъл, особено сега, след като вие изпълнихте своите. Ако изключим отделни естествени пориви за откопчване, вие се държахте доста почтено.
— Кажете по-скоро, че не е в интереса ви да ме премахнете.
— Може и така да го приемете — свива рамене американецът.
Той подтиска една прозявка и добавя:
— Знаете, че не държа да минавам за благодетел.
— Знам по-скоро обратното. Нали в Копенхаген искахте тъкмо това, да станете мой благодетел. И нали бяхте благодетел на Грейс.
— Опитах се, но без успех. Изглежда, че в този свят никой на никого с нищо не може да помогне.
— Вие така и не казахте какво е станало с Грейс.
— Нямам понятие. Тя отдавна е извън моя обсег. Изобщо съжалявам, но не мога да ви я сервирам. Впрочем аз и тогава не ви я сервирах. Вие просто ми я отнехте.
— Временно.
— Напротив: завинаги. От това аз лично не загубих бог знае какво, но за Грейс то бе началото на края.
— Наказали сте я по служебна линия.
— Не съм я наказвал по никаква линия, а най-малко — служебно. Служебно тя си изпълни задачата. Хвърли ви въдицата, без сама да си дава сметка, че го прави. И ако вие отказахте да налапате въдицата, за това Грейс не носи отговорност.